Заля я безкрайно облекчение, като че ли най-лошото беше свършило, като че ли пропастта между нея и съпруга й тази нощ най-накрая щеше да бъде преодоляна. Мъките, които бе изстрадала, самотата, подозренията, отчаяните пориви сега щяха да свършат. Нещата щяха да станат както едно време, когато бе момичето, което тя знаеше, че Джордан иска, когато неговото желание и страст бяха несъмнени.
— Моят герой — прошепна задъхано тя, докато той проникваше все по-дълбоко, устремен към самата й сърцевина. — Моят прекрасен принц…
При тези думи той замръзна. Ръцете му, които обгръщаха раменете й, се сковаха. Той я погледна с присвити очи.
— Пак роличка, а? — попита той. В гласа му звучеше гняв и ужасна студенина. — Това ли е най-доброто, на което си способна след всичкото това време?
Тя се взря в него с ужас. Вкопчи се в ръцете му, сякаш за да му попречи да избяга.
— Джордан, не! Бях развълнувана. Не знаех какво говоря. Моля те, Джордан!
Но беше твърде късно. Той рязко се отдръпна от нея, а силният му гръб се напрегна, за да му помогне да се махне по-бързо от нея. Освободи се от прегръдката й и се изправи, съвсем гол.
— Мислех си, че може нещо да си научила през всичкото това време, но виждам, че не съм бил прав. Ти си същата измамница, каквато винаги си била. Е, ще трябва да спиш сама тази нощ, скъпа. Поносимостта ми към фалшификати не се е увеличила през последните тринайсет месеца.
— Джордан, недей! — извика тя. — Ти не разбираш! Толкова те желаех… Просто се изпуснах. Моля те, Джордан. Върни се! Обичам те…
— Любов? — попита той с горчив сарказъм. — Какво знаеш ти за любовта?
Бързо навлече панталоните и ризата си и напусна стаята. Тя остана да лежи сама в леглото, придърпала завивки над гърдите си; сърцевината й изгаряше от желание да го има, а сърцето й бе готово да се пръсне. Разтресе се в безмълвни ридания. Искаше да стане и да го догони, да се вкопчи в него и да го помоли да се върне. Но знаеше, че щеше да бъде излишно. Той беше решил. Омразата в очите му не й беше оставила никакво съмнение. Тя бе получила своя последен шанс и го бе провалила.
Чу как Джордан излезе от апартамента. Мъката, която я разкъсваше, беше истинска, така естествена, като на всяка нормална жена, която бе обичала с цялото си сърце и бе отхвърлена. Някогашната Джил Флеминг щеше да смята, че при нея подобна емоция не е възможна, че тя е характерна само за нисшите същества.
Сега Джил бе запратена обратно в човешкия род. Но не разполагаше със средствата, с които нормалните хора се научават да издържат ужасите на мъката, паниката на обруганата любов, защото никога не бе имала нужда от тях, а сега вече беше твърде късно.
И Джил лежеше в леглото си, така откъсната от човешкия род, както от собствената си душа.
Нямаше представа колко време е спала. По някакъв начин успокоителните се бяха съчетали с емоционалното изтощение и с тяхна помощ съзнанието й бе изключило. Измъчваха я странни сънища, в които витаеше образът на Джордан с други жени, Джордан с Мег, Джордан, проклинащ Джил, след което й обръща гръб и си отива завинаги. Събуди се от звъна на телефона, който седеше върху нощното й шкафче. Дванайсет и половина. Джордан сигурно още беше навън.
Замаяна, тя стана и отиде нататък по коридора до стаята на Мег. Влезе и погледна спящото бебе. Мег лежеше по корем, а дупето й стърчеше нагоре. Дишането й бе спокойно и едва доловимо. Сви ръчички веднъж и после отново ги отпусна.
Джил леко я потупа по гърба и после я погали по бузката. Детето не реагира.
После Джил се върна в спалнята си. Седна на леглото и се запита къде ли е Джордан. Беше твърде изтощена, за да реши дали да вземе още едно хапче.
Телефонът иззвъня отново и тя се сепна, вече съвсем будна. Грабна нетърпеливо слушалката.
— Джордан?
Последва кратко мълчание.
— Джил? — Беше женски глас.
— Да. Кой се обажда?
— Значи го няма, нали? — В гласа се долавяше весела нотка, която почти веднага се смени с жесток триумф. — Ти си съвсем сама. — Джил го позна.
— Барбара — изрече тя немощно.
— Измисли ли вече как? — попита гласът.