Тя се усмихна.
— Лятото за мен означаваше училищна ваканция. Тогава навличах шорти и тениска и по цял ден търчахме из града с Кати Ъруин и Хайди Еверхарт. Купувахме си разни дреболии от дрогерията, гледахме един и същ филм по няколко пъти, разполагахме се на предната веранда на семейство Еверхарт и играехме на карти…
— Мммм, разказвай още — изрече неясно Рос.
— Няма нищо особено за разказване — отвърна Лесли. — Беше толкова спокойно детство. Нищо не се случваше. Така поне ми е останало в съзнанието. Може би защото оттогава станаха толкова много събития. Сякаш нямаше нито миг скука, откакто завърших колежа.
Рос мълчеше. Тя стисна ръката му.
Пред погледа й премина трескавата картина на живота й като голяма. Първо „Огълви, Торп“ с вечно мрачния и подозрителен Бъд Оуънс и нейния отчаян гамбит, свързан с преустройството на „Орора Лайфстайлс“. Никога нямаше да забрави как трескаво бе проучвала живота на Бартън Хатчър и безумния си план да се преобрази като обичната му починала съпруга, за да го спечели на своя страна. Беше изненадана, когато планът й се оказа успешен, и направо шокирана, когато кампанията по преустройството на „Орора Лайфстайлс“ докара на компанията милиони долари и направи Лесли знаменитост.
След тази първоначална победа животът й се превърна в трескава последователност от предизвикателства, всяко следващо още по-амбициозно от предишното. Тя гледаше как талантът й се разгръща с натрупването на опит и бе започнала да се мисли за истинска жена, вече достатъчно зряла да управлява собствената си съдба.
Колко измамен се оказа този неин образ. Емоционално тя бе като момиченце, изгубено в гората, на светлинни години от действителното познание за самата себе си. И точно в онзи момент, когато преливаше от погрешни представи за собствената си същност, на сцената се появи Тони Доранс.
Тони напълно обърка живота й и го отклони в съвсем различна посока, която в крайна сметка я отведе при мъжа, когото сега държеше в обятията си. Какви изненади ни поднася животът, помисли си тя. И най-голямото нещастие, което ни е сполетяло, може да се окаже за добро, което осъзнаваме години по-късно. Дори може би никога…
По някакъв абсурден начин тя трябваше да благодари на Тони за Рос. Никога нямаше да го срещне, ако не бе последвала така отчаяно и безнадеждно своя син до Лонг Айлънд. От Тони през Тери към семейство Байър съдбата я бе отвела при Рос Уилър.
За миг тя се замисли за неочакваното завръщане на Тони в живота й предната година. Все още не й се вярваше, че е истина. Всичко около тази история изглеждаше толкова изкривено, толкова погрешно. Не виждаше какъв бе смисълът животът й да направи пълен кръг и отново да пресече пътя на Тони. В това нямаше никаква поетична справедливост, никаква хармония или правота. И досега гледаше на този внезапен завой в жизнения си път като на безумие, на нещо сбъркано. Това бе някаква грешка на боговете, гънка в плаща на съдбата.
Тя сведе поглед към Рос и погали оредяващите му бели коси. Изглеждаше повече от всякога като старец. Но бе нейният старец. Тя се усмихна на уместността на познатия израз. Да, когато срещна Рос, съдбата я дари с нова опора в живота. Може би не точно живота, който бе виждала в мечтите си, но все пак добър живот. Чувстваше се обичана заради самата себе си от човек, когото уважаваше и на когото имаше пълно доверие. Живот, заради който си заслужаваше да жертва много.
В този момент в съзнанието й изникна едно друго лице и тя трябваше да положи усилие, за да го прогони. Даде си сметка, че ако обстоятелствата се бяха стекли по друг начин, тя нямаше да седи под това дърво с Рос Уилър. Щеше да бъде далеч, омъжена за Джордан Лазаръс и може би щеше да си мисли весело, че криволичещата пътека, по която бе поела след детството, я бе отвела до Джордан, голямата любов в нейния живот; мъжът, спечелил сърцето й от мига, в който го бе видяла за пръв път, и комуто щеше да принадлежи завинаги. Колко успокояваща и удивителна щеше да бъде подобна мисъл! Като Пепеляшка накрая в обятията на своя прекрасен принц, тя нямаше да може да се освободи от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.
Но не биваше да мисли за това, не биваше да мисли за Джордан. Не и ако искаше да бъде щастлива и да стъпва на земята. Джордан бе дошъл от друг свят и я бе пренесъл там с любовта си. Буквално я бе накарал да полети. Времето, прекарано с него, й се струваше като мит, преливащо от щастие, което бе твърде красиво, за да е истина.