Единственото съжаление на фотографите бе, че Джил Лазаръс не беше там да застане до съпруга си. Според секретарката по печата на Лазаръс, малката Мег страдала от остро възпаление на ухото и Джил останала вкъщи да се грижи за нея. Съобщиха, че майка и дъщеря ще гледат отразяването на това велико събитие по новините същата вечер.
Джил бе сама у дома и четеше сутрешния вестник.
Сведенията за здравето на Мег не отговаряха на истината и бяха съчинени от секретаря по печата на Джордан. Мег бе във великолепно здраве, ако не се смяташе леката й хрема.
Истинската причина, поради която Джил не отиде на приема в Белия дом, бе, че тя бе твърде съсипана емоционално, за да се завлече дотам.
Атмосферата между Джил и Джордан бе станала толкова непоносима след провалената им любовна нощ предния месец, че когато Джордан спомена за приема, Джил съвсем открито отказа да отиде.
Джордан, изглежда, се колебаеше как да реагира на отказа й. През последната година той я бе карал да използва обществения си имидж, за да подпомогне проекта „Лазаръс“. И тя се бе подчинявала на желанията му, очевидно за собствена сметка, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе сключен бракът им.
Но днес проектът вече не се нуждаеше от нея. Освен това беше очевидно, че тя е в твърде лоша форма. Бледността и болезнената слабост вече започваха да личат дори на снимките й.
— Добре — каза той. — Грижи се за себе си. Ще се видим утре вечер.
Това бе предната вечер. Джил се беше събудила сама тази сутрин. Сега беше почти единайсет. Заради хапчетата не бе успяла да стане по-рано, но пък те й бяха добавили шест часа сън.
След като провери Мег, която беше с бавачката си, Джил се върна в леглото и изпи две силни чаши кафе, напрягайки се да събере сили за предстоящия ден. Не беше лесно.
После хвърли безразличен поглед на вестника и прегледа новините. Сред заглавията фигурираше и изригването на вулкана на връх Сейнт Хелънс. Икономиката си беше все така зле. Държавен преврат в Ел Салвадор. Америка бе решила да бойкотира Московските олимпийски игри заради нападението на Русия над Афганистан. Роналд Рейгън бе спечелил първичните избори в Ню Хампшър със съкрушителна победа. Служителите от американското посолство в Иран са задържани като заложници.
Някои от тези новини можеха по един или друг начин да се отразят на Джордан и проекта „Лазаръс“. Джил отдавна се беше научила да следи вътрешните и международните новини, тъй като те влияеха изключително на проекта на Джордан и оттам — на настроението му. Но днес заглавията се замъгляваха пред очите й. Беше само единайсет сутринта, а Джил се чувстваше така, сякаш бе полунощ. Искаше просто да обърне гръб на този ден и да спи.
После видя нещо във вестника, което я накара напрегнато да седне в леглото.
Въпреки че Джордан бе в благо настроение, той изнесе кратката си реч към гостите и представителите на пресата в Розовата градина като в сън, а в това време мислите му бяха на съвсем друго място. Тази сутрин се бе събудил с особено настроение. Чувстваше се така, сякаш нещо в живота му се бе променило, нещо ужасно важно, въпреки че не можеше да разбере точно какво.
Предната вечер го прониза неясна тревога, когато целуна Мег за лека нощ, докато тя спеше в леглото си, и се сбогува с Джил, която лежеше в спалнята и го наблюдаваше с морни очи. Джордан имаше чувството, че неговият малък свят е застрашен по някакъв начин и това го изпълваше с безпокойство. В същото време имаше странното усещане, че съдбата се канеше да се намеси в живота му, може би за добро. Той не можа да стигне до дъното на своите противоречиви емоции и ги изтласка от съзнанието си, за да отстъпи място на собственото си напрегнато очакване на приема в Белия дом.
Когато приключи речта си, той се ръкува с президента и с другите присъстващи официални лица с надеждата, че ще си тръгне колкото се може по-скоро. Осъзнаваше, че това е голям ден за него и за проекта „Лазаръс“, но продължаваше да се чувства притеснен и нямаше търпение да си тръгне.
Все още не можеше да напусне. Трябваше да вземе участие в обеда, даден от президента в чест на екипа на Лазаръс, и следобед, преди да тръгне за летището, да се срещне с някои от съветниците в Белия дом. Джил щеше да го чака у дома.
Помисли да й се обади, но си даде сметка, че няма какво да й каже. Въздъхна и тръгна към президента, протегнал ръка.
Джил се взираше в първата страница на вестника си. В полето забеляза бележка, нанесена с молив с ясен, сигурен почерк. Тя гласеше: „Некролози, 112 стр.“.