Джил дълго съзерцава бележката. Отпи от силното си кафе. Побиха я леки тръпки. После обърна тежкия вестник на страницата с некролозите. Отстрани до един от тях имаше знак с молив.
„Рос Уилър от Джонсънвил, Лонг Айлънд, почина в събота от инсулт. Г-н Уилър, основател и дългогодишен президент на «Уилър Адвъртайзинг», процъфтяваща рекламна агенция в Лонг Айлънд, оставя съпруга Лесли и дъщери Нанси и Дина от предишен брак.
Изказване на съболезнования от 11 до 3 часа в дома на г-н Уилър. Погребалната служба ще бъде изнесена в Първа независима църква, Джонсънвил, вторник от 10 часа.“
До малкия некролог имаше допълнителна бележка с молив. Джил я прочете и пребледня.
„Тя е свободна“ — гласеше съобщението.
Джил усети как ръцете й, които стискаха вестника, се вдървиха. Дълго време главата й сякаш беше празна. После постепенно се овладя. Мислите й не бяха разумни, но логиката й произтичаше от всичко, което й се бе случило през последните две години.
Тя затвори очи. Видя Джордан с Лесли. Вече знаеше, че те ще намерят отново пътя един към друг. Нямаше сила на земята, която да ги задържи разделени. Самата Джил, в опит да застане между тях, само се бе превърнала в космически канал, който ги свързва, а собствената й плът бе засилила тяхната близост, създавайки дете, което принадлежи по-скоро на тях, отколкото на нея.
Некрологът и написаното с молив жестоко послание констатираше с болезнена яснота, че обречената на нещастие идилия на Джил с Джордан Лазаръс бе приключила. Скоро той щеше да поиска свободата си. И тя щеше да бъде принудена да му я даде.
А тръгнеше ли си, той щеше да вземе със себе си и Мег. Само това имаше смисъл. Той обожаваше Мег, живееше за нея. А Мег в края на краищата всъщност никога не е била дете на Джил.
Да, звучеше съвсем логично. Джил неизбежно щеше да се превърне в нещо излишно, пето колело по пътя на новия му щастлив семеен живот.
Докато мислеше, Джил бе започнала да трепери като душевноболна. Вестникът в ръцете й се тресеше. Вече не виждаше стаята наоколо. Да, помисли си тя. Всичко свърши. Това е краят. Нямаше смисъл да се опитва да застава между Джордан и Лесли. Дори ако трябваше да убие Лесли, сърцето му щеше да продължава да й принадлежи. Самата Джил винаги щеше да бъде само жалък заместител, вариант на Лесли, нещо като покъртителна маска, чието съществуване правеше мястото на Лесли в сърцето му още по-недосегаемо.
Нищо не можеше да направи. Нищо, освен тихо да изчезне.
Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Хрумна й, че имаше поне едно нещо, което можеше да направи. Макар че самата тя бе загубена, съществуваше една грешка, която тя беше в състояние да поправи.
Сведе поглед към страницата. Сега вече позна почерка в полето. Усмихна се тъжно, сгъна вестника и го сложи в кошчето за отпадъци.
Изправи се, поколеба се около минута в объркаността си и после се овладя.
Влезе в спалнята на Мег. Бавачката четеше списание, докато Мег си играеше спокойно в креватчето си.
— Госпожо Къркуд — каза Джил, — днес можете да си тръгнете по-рано. С Мег заминаваме за Вашингтон. Отиваме при господин Лазаръс.
Госпожа Къркуд вдигна поглед озадачена.
— Но той ми каза, че тази вечер се прибира — рече тя.
— Има промяна в плановете — излъга Джил. — Днес следобед трябва да ни направят снимки заедно с Мег. Ще се приберем късно вечерта. Няма да имаме нужда от вас до утре. Бихте ли приготвили една малка чанта с нейни неща? Аз ще бъда готова след няколко минути.
— Тревожи ме хремата й, госпожо — каза бавачката.
— Не се притеснявайте — усмихна се Джил. — Ще й взема лекарството.
Джил се върна в спалнята, свали си нощницата и взе много горещ душ. В голямото огледало мярна отслабналото си тяло. Но някакъв начин видът й, белезите на продължителните страдания, които й бе причинил Джордан, доведоха до ново просветление. Вече знаеше какво трябваше да направи. Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна.
Започна да приготвя багажа си. Ръцете й бяха престанали да треперят.
Следобедът за Джордан Лазаръс бе твърде дълъг. Срещата с президента и неговите сътрудници продължи повече от три часа. Това не трябваше да го изненадва, тъй като проектът „Лазаръс“ бе една изключително сложна тема, но Джордан не го беше очаквал. Когато си тръгна от Белия дом, вече солидно бе изостанал с графика.
След обяд се беше спуснала мъгла и полетите от Вашингтонското национално летище бяха отложени за след пет часа.