Докато Джордан стигна до Ла Гуардия вече бе шест и половина. Влезе в апартамента си на Сътън Плейс едва в седем и половина. Беше звънил на Джил да я предупреди, че ще закъснее, но никой не се обади. Тогава си помисли, че е заспала или е излязла на разходка с Мег и госпожа Къркуд. Докато чакаше асансьора, за да се качи, той нервно барабанеше с пръсти. Когато отключваше вратата, видя, че ключът в ръката му трепери. Нямаше търпение да види семейството си.
Вратата се отвори и откри празен апартамент. Вътре цареше пълна тишина.
— Джил? Госпожо Къркуд? — извика Джордан.
Бързо тръгна по стаите, като пътьом светваше лампите. В детската нямаше никой, в спалнята на Джил също. Госпожа Къркуд не се виждаше никъде, както и готвачката.
Джордан се спря във всекидневната и започна трескаво да разсъждава. Къде може да са всички? Дори и Джил да е извела Мег на разходка, госпожа Къркуд или готвачката трябваше да са тук.
Джордан погледна във фоайето и после в кухнята за бележка от Джил. Такава нямаше.
Започна да се притеснява. Отново претърси стаите. Всичко изглеждаше на мястото си. Самият порядък в жилището беше тревожен. Нито една възглавничка или пепелник не бяха размествани.
В голямата спалня видя сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“ в кошчето. Това беше нещо обичайно. Джил често четеше вестника още в леглото. По заглавията за вулкана личеше, че вестникът е днешен.
Накрая се върна в стаята на Мег, стаята, която познаваше най-добре. Застана там, вперил поглед във вещите на Мег, а очите му трескаво се местеха от леглото към кошарата. За секунди осъзна, че нещо не беше наред. Нямаше го мечето на Мег и бебешкото й одеялце. Той отиде при гардеробчето й и рязко го отвори. Малкият й куфар липсваше от рафта.
Няколко мига Джордан стоеше там и разсъждаваше. После се върна в кухнята и вдигна телефона. За миг се запита на кого да се обади. Спомни си странното чувство, обзело го същата сутрин в Белия дом, усещането, че този ден нещо ще се случи в живота му. Огромна промяна, за добро или за зло. Слушалката леко трепереше в ръката му, докато набираше един номер в седалището си в Ню Йорк.
— Сам Гадис там ли е? — попита.
— Не, господин Лазаръс. Все още е във Вашингтон. Някакво съобщение за него?
— Моля ви, звъннете му и му кажете веднага да ми се обади — нареди Джордан. — Аз съм вкъщи. Кажете му, че е спешно.
Той затвори телефона и застана сам насред кухнята. Страхуваше се отново да обиколи апартамента. Знаеше, че там няма да намери никаква следа от семейството си. А смисълът на тази ужасна празнота с всеки изминал момент все по-болезнено проникваше в съзнанието му.
Телефонът милостиво иззвъня буквално след две минути.
— Сам — каза Джордан. — Може да имаме проблем тук с Джил и Мег. Искам да вземеш хеликоптер и веднага да тръгнеш за Ню Йорк. Чакам те в апартамента. — Той огледа празната кухня. — И се обади на твоите приятели в нюйоркската полиция. Мисля, че днес ще ни потрябват.
63
Ню Йорк, 2 април 1980 г.
Часове след изчезването на Джил Лазаръс цяла армия държавни служители на закона и частни детективи бяха мобилизирани за издирването й.
Въпреки че ФБР бяха отказали намеса, тъй като Джил не бе извършила федерално престъпление, местните и щатските агенции проявиха готовност да помогнат на Джордан Лазаръс заради огромната полза, която неговият проект бе допринесъл за полицейските участъци из цялата страна. Обичайните процедури за търсене на изчезнали бяха прескочени и Джил и Мег бяха обявени за всеобщо издирване. Полицията бе подпомогната от стотици частни детективи, които Джордан бе събрал от десетина агенции в различни щати. До второ нареждане Джил щеше да бъде третирана — неофициално, разбира се — като беглец и случай от първостепенна важност.
Но операцията беше трудна, защото издирването на Джил и малката Маргарет трябваше да се извършва в пълна тайна. В този решителен момент от осъществяването на проекта „Лазаръс“, както и предвид високия социален имидж на Джордан, за обществеността би прозвучало скандално, ако се разчуе, че жена му е избягала и е отвлякла детето. Проектът „Лазаръс“ бе трезва, реалистична цел, смятана за престижна от такава висша инстанция като президента на Съединените щати. Една потресаваща новина из личния живот на Джордан можеше да върне проекта назад с месеци, дори с години.
Джордан не можеше да не подозира, че Джил е имала точно това предвид, когато е избягала. Искала е нейният прочут съпруг да се почувства притеснен от нея. Искала е да бъде принуден да скрие, че е изчезнала, дори и ако трескаво се е заел с издирването й. Потънала в своя емоционален хаос, Джил се е чувствала безполезна, ненужна. Сега тя използваше единственото, с което можеше да му причини болка. Бе избрала идеалния момент. След като не беше способна да го направи щастлив като съпруг, след като не можеше да бъде майка на детето им, тогава можеше поне да го нарани с мъката си. Можеше да обърне срещу него собствената му омраза към нея. По този неочакван начин Джил си отмъщаваше за повече от година емоционално наказание в ръцете на съпруга си.