Джордан се намръщи.
— Разбирам — каза той.
Двамата мъже станаха и си стиснаха ръцете.
— Ако си спомните нещо… каквото и да е… което може да бъде от полза — каза Джордан, — обадете ми се на този номер. Няма значение по кое време. — Той подаде на Рой визитна картичка с частния си номер.
Рой сведе поглед към нея и после повдигна вежди.
— Толкова ли е спешно? — попита той.
Джордан кимна.
— Мисля, че не разполагаме с много време.
— Желая ви успех — каза Рой.
Между двамата мъже се възцари мълчание, мълчание на разбиране. Те се бяха оказали твърде подвластни на хипнотичното въздействие на тази загадъчна жена, за да задават логичните, нормални въпроси за произхода й, за собствения й живот. Това отсъствие на интерес бе коствало твърде много на Рой Инглиш по време на връзката му с Джил. А сега цената, която трябваше да заплати Джордан Лазаръс, бе още по-висока.
С тъжна усмивка на съчувствие Рой изпрати Джордан от кабинета си.
На излизане Джордан отново погледна фотографията със семейството на Рой Инглиш.
Нямаше как да не забележи, че младата жена на снимката имаше лека, но безспорна прилика с Джил Лазаръс.
64
Нюйоркската щатска магистрала
3 април 1980 г.
Лайънел Круз работеше като пътен патрул на Нюйоркската щатска магистрала от шест години и половина. Беше амбициозен полицай, завършил Нюйоркската полицейска академия със степен по криминология и бе изкарал с отличие курса за патрули.
Баща му беше участъков полицай в Олбъни, а един от тримата му братя, Родни, също работеше като щатски пътен патрул извън Рочестър.
Лайънел бе най-малкият в семейството и най-умният. Баща му вече го притискаше в края на следващата година да кандидатства за чин лейтенант. Лайънел се затрудняваше да обясни на възрастния човек, че той си харесва работата като щатски патрул. Обичаше да кръстосва пътищата и магистралите сам в патрулната кола, обичаше прекия контакт с хората, особено когато можеше да им помогне. Дори любителите на високите скорости, които го гледаха мръсно, докато им вписваше нарушението, го изпълваха с иронична привързаност.
Лайънел Круз се притесняваше от началството и така си беше от самото начало. Може би това имаше нещо общо с властната личност на баща му или с надеждите, които семейството възлагаше на своите синове. Във всеки случай Лайънел изобщо не бързаше да се придвижва нагоре по служебната йерархия. Понастоящем той не бързаше с кариерата си, вършеше си съвестно работата, трупаше своя дял от отличия, но избягваше естествената стъпка да кандидатства за повишение.
Неговите началници не го разбираха особено. За разлика от колегите му по участъците. Те знаеха, че определен тип човек става полицай, за да чувства улицата под краката си, да се сблъсква с престъпника очи в очи, да помага лично на жертвата. Тези млади полицаи знаеха, че почестите не са най-важното. И че онова, което в известен смисъл определя истинското ченге, е липсата на професионална амбиция.
Именно в тяхната компания Лайънел Круз се чувстваше най-добре. Честно казано, искаше му се неговият пенсионирал се вече баща да си човърка градината и да престане да пришпорва синовете си. Но това, изглежда, бе твърде абсурдна надежда. Бащата в края на краищата искаше децата му да имат преимуществата, които на него му бяха липсвали. А заплатата на патрула в това отношение беше под всякаква критика.
Лайънел беше висок, хубав мъж, двайсети седем годишен, с топли сини очи, които не прилягаха на изсечените му черти и мускулестата му фигура. Имаше красива млада жена и две чудесни дечица — четиригодишно момченце и момиченце, още бебе. Вършеше си работата съвестно, беше щастлив у дома и мисълта за бъдещето го изпълваше с оптимизъм.
Само искаше баща му да разбере това.
Въпросната вечер в сряда Лайънел се движеше по магистралата близо до границата с Пенсилвания. Сутрешното кратко съвещание обикновено включваше обичайния списък от имена на търсени от полицията, съдебни постановления и профили на бегълци.
Днес обаче бе по-различно. Сержант Търуилиджър бе раздал на всички копия от някаква снимка. На нея се виждаше красива жена.