От мига, в който се качиха, задната седалка на патрулната кола започна да мирише и колкото се приближаваха към града, ставаше все по-зле. Беше миризма на застояла пот и чесън, толкова силна, че на човек можеше да му призлее. Лайънел беше доволен, че се отърва от тях. Когато влизаха в пощата, матросът му стисна ръката, но жената му хвърли само един последен, изпълнен с подозрение поглед, който бедните хора така често пазят за полицаите. Едва когато я видя на светлината, Лайънел забеляза синината на бузата и подутия й нос.
Значи общителният матрос налагаше жена си. Е, не можеше да се разправя с това толкова късно вечерта. Нека жената се оплаче на полицията в Пенсилвания, ако въобще й хрумне подобно нещо. Лайънел не можеше да опази всички.
Лайънел се прибра у дома няколко минути след девет. Жена му го очакваше с нетърпение. Любиха се — децата винаги спяха по това време — и после полежа до нея, преди да стане и да изпие една бира.
Наслаждаваше се на свежото тяло на съпругата си, на откровената нежност, с която се любеше с него. Веднъж или два пъти в съзнанието му се мярна противният образ на нечистоплътната жена на матроса. Той благодари на бога, че неговата не изглежда така.
В десет и половина хапнаха заедно и той седна да поговори с жена си за един роднина, който създаваше проблеми на семейството. Лайънел даде своя съвет тактично и сериозно и тя му беше признателна.
Час по-късно вече си бяха в леглото. Лайънел най-много обичаше да си легне до жена си, да я прегърне, тя да се сгуши в обятията му и така да заспят. Харесваше топлината на тялото й, усещането, че му се доверява напълно.
Още преди полунощ потъна в дълбок сън.
Едва в три часа призори образът от сънищата му се свърза с винаги будната част от съзнанието му и го накара да седне в леглото.
— Какво има, Лайънел? — попита сънено жена му, търкайки очи.
— Нищо, скъпа — отвърна той. — Трябва да проведа един телефонен разговор.
Краката му го отнесоха в кухнята по-бързо, отколкото очакваше. Пръстите му бяха удивително вдървени, докато набираше номера.
Сержантът на нощно дежурство вдигна след две иззвънявания.
— Обажда се Круз — каза Лайънел. — Намери веднага Търуилиджър. Мисля, че тази вечер видях жената, обявена за всеобщо издирване.
— Към колко часа? — попита сержантът.
— Някъде около шест и половина. Едва сега съобразих. Тя изглеждаше съвсем различно. Беше се направила на бременна. С тъмна коса. По дяволите!
— Четири без десет. Щом го намеря, ще ти се обади.
Лайънел седеше в кухнята и проклинаше мудността, с която бе разпознал госпожа Лазаръс. Сега, като се замисли отново за кратката среща на шосето, той си даде сметка, че през цялото време бе усещал нещо странно у младата жена. Някакъв детайл в поведението й, някаква скрита грация в стойката й, несъответстваща на образа, който така блестящо изграждаше.
Когато телефонът иззвъня, Лайънел разказа на сержант Търуилиджър за двойката стопаджии и за мястото, накъдето се беше отправил младият матрос. Веднага бе пуснат бюлетин за всеобщо издирване. Като предпазна мярка пътни и местни полицаи бяха вдигнати по тревога в околностите на всички военноморски бази в радиус от хиляда мили.
Лайънел Круз остави своята спяща жена и се включи в издирването. Не беше на място, когато матросът бе спрян рано сутринта, но пристигна за час. Беше същият млад човек, нямаше съмнение. Лайънел придружи сержанта, който отведе младежа в едно помещение на полицейското подразделение.
— Матрос, можеш да си докараш сериозни неприятности — каза сержантът. — Съветвам те незабавно да ни кажеш цялата истина, освен ако не искаш да свършиш във флотския арест.
Матросът изглеждаше изплашен.
— Тя ми даде сто долара. Каза, че бягала от съпруга си. Изглеждаше така, сякаш здравата я беше загазила. Викам си, защо пък не? Сто долара са много пари.
— Когато тръгна с теб така ли изглеждаше, както вчера на шосето? — попита Лайънел.
Матросът кимна.
— Имаше бая окаян вид. С тая бременност. Пък и миришеше лошо. Ама вие го знаете.
— Колко време останахте заедно? — попита сержантът.
— Един ден и една нощ — отвърна морякът. — Снощи спахме в някакъв мотел в Уотъртаун.
— За какво си говорехте? — попита Лайънел.
— Не си говорехме — отвърна матросът. — През цялото време не обели и две думи. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но тя ме отряза. Имаше лош поглед. Хич не съжалих, когато се отървах от нея. Пък и тази миризма…