Джоселин.
Джоселин…
Внезапно Кал Уедърс получи прозрение.
Той извади атласа от рафта с книги и започна да прелиства индекса щат по щат. Погледът му се плъзгаше бързо по подредените по азбучен ред големи и малки градове. След две минути намери онова, което търсеше.
Развълнуван, той стана, излезе от апартамента, качи се на колата си и отиде в офиса. Когато стигна там, беше един часът след полунощ. Използва собствения си ключ, за да влезе, поздрави нощната охрана в коридора и взе асансьора до справочния отдел на четвъртия етаж.
Седна пред компютъра и отвори главния информационен файл. Не беше светнал лампите и зеленият екран изглеждаше странно призрачен в тъмната стая.
„Детски социални грижи“, записа Кал. Сиропиталища.
„Подредени по?“ — попита компютърът.
„Щати“, записа Кал.
Щатите се изписаха по азбучен ред. Той започна да се придвижва от щат на щат, като насочваше вниманието си върху областите, където подозираше, че бе живяла Джил. Във всеки щат просто изчиташе списъка от сиропиталища или домове за безпризорни деца.
Намери отговора, който му трябваше, в Илинойс.
Джоселин. Беше име на малък град на юг от Спрингфийлд, където допреди десет години се е намирал най-големият щатски приют за бездомни и изоставени момичета, впоследствие разрушен и заменен от нов, близо до южната граница на щата.
Кал нервно потропваше с молива си по бюрото.
— Страхотно! И къде са архивите?
Нямаше да може да се обади на властите в Илинойс преди сутринта.
Погледна часовника си. Един и половина. Какво можеше да свърши един детектив в един и половина след полунощ? Цялата нация спеше.
Но Чикаго бе само на два часа и половина със самолет. Защо да чака утрото? Трябваше да установи нещо. А времето можеше да се окаже твърде съществено.
Кал затвори файла, изключи компютъра и се обади на летището. За негов късмет след четирийсет и пет минути имаше нощен полет до Чикаго с връзка за Спрингфийлд призори.
Можеше да бъде на линия преди началото на работното време.
Кал не се върна вкъщи да си вземе някои неща. Бързо слезе при колата си и се насочи направо към летището.
Едва когато стигна там, му хрумна, че трябва да се обади на своя приятел детектив и да предложи Лесли Чембърлейн да бъде поставена под охрана колкото се може по-скоро. Джил така бе обсебила съзнанието му, че заради нея просто бе забравил за тази страна на проблема.
Обади се където трябваше, но предупреждението му се оказа излишно.
66
Ню Йорк, 4 април 1980 г.
Джордан седеше сам в библиотеката на апартамента си в Сътън Плейс и се взираше в нищото.
В тишината на малката стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, се долавяха далечните шумове от телефонните разговори, които водеха детективите. Очите му бяха затворени. Не беше спал близо три денонощия. Но ужасът вътре в него бе по-силен от умората. Чувстваше се така, сякаш се движеше от невидим източник на енергия, направен от най-чист мраз, по-студен, от който и да е лед. Нямаше намерение да заспи, преди всичко това да е приключило.
Джордан уморено отвори очи. Погледът му пробяга по рафтовете с книги. Почти всички му бяха любими автори от едно време — Шекспир, Софокъл, Марк Твен, О’Нийл — които се бе научил да обича много отдавна, а после, вече като хоби, бе издирил редките им първи издания. Чувстваше особена възбуда да чете книга, издадена, докато нейният създател е бил още жив. Това му внушаваше усещането, че пътува през времето към изгубения свят, в който авторът действително е разговарял и дишал.
От тези негови находки най-ценно бе едно антикварно издание на Шекспир, чиято височина надминаваше трийсет сантиметра. За него преди пет години Джордан бе платил почти милион. Печатът беше лош, редовете разкривени, на места имаше грешки в правописа, но книгата бе отпечатана и продавана по времето на Шекспир. Да чете за Отело, лейди Макбет и Хамлет от този том, бе тайнствено, почти метафизично усещане.
Джордан отмести поглед от рафтовете с книги към голямото махагоново бюро до прозореца. На него имаше лампа още от Гражданската война, стара мастилница и снимки на семейството му. Нищо друго. Беше му правило никога да не работи на това бюро. Използваше го само за размисъл. Обичаше да седи на големия въртящ се стол, да се взира в Ийст Рив, да наблюдава шлеповете, които преминаваха, и да оставя мислите си да се реят на воля.