Джордан вяло протегна ръка. Беше „Ню Йорк Таймс“ отпреди три дена, датата, на която изчезна Джил. Заглавията бяха за вулкана на Сейнт Хелънс, за икономиката, първичните избори и, разбира се, за проекта „Лазаръс“. Сега му се струваха остарели и несъществени.
Но детективът сочеше към някаква бележка с молив на първата страница.
„Некролозите, 112 стр.“
Джордан сбърчи чело озадачен.
— Какво е това? — попита той.
— И аз се канех да ви попитам същото — отвърна детективът. — Виждали ли сте го по-рано?
Джордан поклати глава.
— Този ден не прегледах „Таймс“. Четох „Уошингтън Поуст“ в самолета. Не съм виждал този вестник.
— Това не е почеркът на съпругата ви, нали? — попита Крег Сейлък.
Джордан поклати глава, вперил поглед в написаната с молив бележка. В същия момент леко пребледня.
— Сега вижте некролозите — каза детективът.
Джордан обърна на 112 страница. Видя некролога за Рос Уилър. До него имаше отметка с молив. „Тя е свободна.“
Крег Сейлък наблюдаваше Джордан внимателно.
— Значи никога не сте го виждали? — попита той.
— Не, до този момент — отвърна Джордан.
— Но вероятно тя го е чела — предположи детективът.
Настъпи мълчание. Джордан позна почерка от бележката. Знаеше чудесно на кого принадлежи.
Освен това си даде сметка, че подвежда собствените си детективи и вероятно им връзваше ръцете през последните седемдесет и два часа, като не им казваше цялата истина за своя брачен живот и за действителния конфликт между тях двамата с Джил.
Пое дълбоко въздух.
— Смятате ли, че може да си е тръгнала заради това тук? — попита Крег Сейлък.
Джордан кимна.
— По-добре седнете, Крег — каза той. — Трябва да ви разкажа една история.
Когато детективът пристъпи напред, Джордан хвърли последен поглед към бележката до некролога.
Тя е свободна.
67
Чикаго
Къщата беше празна и през изминалите шест години си беше все такава.
Последните й обитатели преди близо два месеца бяха натрапници — две двойки тийнейджъри, които пиеха бира и се опипваха на стар дюшек в по-малката спалня. От тази вечер останаха пет бутилки бира, няколко петна, по-скоро доказателство за притеснение, отколкото за удоволствие, и шепа фасове.
През последните няколко години подобни групички търсеха подслон в къщата, в началото доста по-рядко. Доказателствата за техните кратки срещи в празните стаи бяха разхвърляни върху по-раншните, оставени от последните истински обитатели на това място — едно социално слабо семейство, което се бе нанесло преди седем години и бе останало година и половина. Това семейство включваше баща, който прекарваше повечето дни в търсене на работа, майка, която понякога вземаше пране, и две малки момиченца.
Двамата родители пиеха много, както личеше от разхвърляните из къщата бутилки от водка и джин, от няколкото бирени бутилки, които не принадлежаха на по-късните посетители на юношеска възраст и още повече — по счупеното огледало в малката баня на горния етаж, двете врати долу, отваряни с ритник — кракът на бащата лесно проникваше в евтиното дърво, и, разбира се, пружините на двете легла.
Ако кухненските шкафове все още пазеха ехото от неудобни разговори и завалени приказки, винаги на ръба на насилието, старите столове и досега чувстваха напрегнатата топлина на телата, които живееха на ръба на отчаянието. Стените, заети сега от паяжини и мазни петна, все още чуваха гласове, които се извисяваха с омраза, и скандали, които никога не секваха.
Леглата пазеха отпечатъците на прелюбодеянието, не само невинното притискане на юношески тела напоследък, а на възрастен мъж върху собственото му дете, пръхтящ в мрака, предпазлив да не събуди спящата майка; ръмжене, тихо и заплашително: „Ще си изпатиш, ако някой разбере“. А години преди това в същата тази стая гласът на друг баща, налегнал друго дете.
През своя четирийсет и пет годишен живот малката къща бе чувала многократно тези звуци. Звуци на потайно удоволствие и на вина. Тя беше чувала и звуци от побой, топуркането на малки крачета, които се опитват да избягат, ужасените викове на немощни гласове, докопани от ръката на бияча.
И неизменно тези безмълвни стени го знаеха отлично, алкохолът бе неделима част от реквизита. Алкохолът бе дозата, която превръщаше любовта в насилие, самотата в кръвосмешение, безсилието в злина и жестокост. Стаите бяха видели безброй бутилки, пресушени от нетърпеливи устни и после захвърлени. Бутилки от долнопробни джин и водка, бутилки от евтино ръжено и бърбън, и по-рядко скоч. Стотици бутилки бира от долнопробен малцов алкохол или евтино калифорнийско вино… Всички те бяха неми свидетели на тайната, в която човешките същества давят гнева си и от която черпят своя кураж.