„Съндбърг Дж.“
Ръката на Кал затрепери от вълнение. Безличното име изглеждаше необичайно, когато се приложеше към обсебващото лице пред него, лице, познато по целия свят.
С пръст на страницата, където беше разположена фотографията, Кал започна да преглежда тома за други снимки на същото момиче, в същата група или в някоя друга. Снимките бяха подредени по години. Успя да намери втора фотография на Джил, една година по-голяма, в различна група. Продължи със следващата година и там я намери в една по-голяма група, този път вече на осемгодишна възраст.
С всяка снимка лицето й ставаше все по-непроницаемо, по-безизразно. Празнотата на приютския живот изтриваше първоначалния й характерен израз. Изглеждаше логично. Сираците не бяха сред щастливите млади хора. Не се очакваше да си изразяват чувствата на снимки.
Но и на трите снимки тя беше красива. Кал почувства как Джил запленява сърцето му в детското си превъплъщение. Крехка руса нимфа, разцъфтяваща своенравно в безплодната сива почва на приюта.
След третата година не откри други снимки. Записа си номерата на страниците за справка и после прегледа списъка по азбучен ред на възпитаниците.
На името Съндбърг имаше съвсем кратко сведение.
„Съндбърг Джил. Приета 15/10/55. Възраст — 6 години. И — секция. Брискоу Хаус, Джоселин. Майка С. Съндбърг, местонахождение неизвестно. Баща неизвестен.“
Архивът даваше някои основни подробности за физическите й характеристики, включително и кръвна група. Бяха изброени няколко детски заболявания. Бяха приложени резултатите й от тестове за интелигентност. Кал отвори широко очи, когато видя коефициент на интелигентност 160.
Имаше и някаква неясна бележка, нещо като стенография, което привлече погледа му: „TRV 145,146“.
Той си помисли за старата дама на бюрото, която, изглежда, беше добре запозната с тези архиви. Взе тома и се приближи към нея.
— Тук е записано нещо за една възпитаничка от щатски приют — каза той. — Не го разбирам.
— Какво пише точно? — попита дамата.
— TRV 145,146.
Старата жена кимна.
— Това означава физическо и сексуално насилие — поясни тя. — 145 е физическо, 146 — сексуално. — Тя се усмихна. — По онова време не обичаха да назовават нещата буквално. Сега просто го записват и толкова.
Кал й благодари и се върна на масата си.
След още няколко незначителни бележки, сведенията за Джил Съндбърг внезапно свършваха.
„Възпитаничката избягала от попечителство 4/60 гласеше текстът. Местонахождение неизвестно.“
Кал Уедърс се облегна назад и въздъхна. Значи Джил бе избягала. Нищо чудно. Дори и като момиче тя не е била тип, който може да си пропилее живота в приют.
За момент Кал се почувства раздвоен между въодушевлението и обезсърчението. Предчувствието му се бе оказало вярно Той беше намерил Джил, дори бе видял образа й в сърцето на собствената й праистория. Но отново я беше загубил. Годините след пребиваването й в щатския приют бяха като Средновековието. Местонахождението й от бягството до постъпването й на работа в „Континентал Продъктс“ единайсет години по-късно бе загадка. Нямаше време да се опитва да тръгне по следите й през това мрачно десетилетие.
И все пак, може би тези липсващи междинни години изобщо не съдържаха ключа за личността на Джил. Може би този ключ трябваше да бъде открит в детството й. В приюта или по-точно в причината, която я бе довела тук.
Това бе последната диря, която му оставаше. Без нея се озоваваше там, откъдето беше започнал.
Върна се към началото на личния й архив.
„Социален работник: Н. Флеминг.“
Кал се усмихна. Значи ето откъде си беше взела името.
Стана, върна се при слабата възрастна жена на бюрото и попита:
— Имате ли справочник по години на социалните работници? Имена, адреси?
Възрастната жена се усмихна.
— Имате предвид справочник на служителите? — попита тя. — Той не е тук.
Кал се намръщи.
— Къде да го потърся? — попита той.
— В компютъра на горния етаж — отвърна жената. — Ще ви покажа. Сама съм програмирала този файл.
Кал се усмихна, докато й помагаше да бутне назад стола си. Този ден бе пълен с изненади.
69
Ню Йорк
Джордан Лазаръс зашлеви Барбара Консидайн през лицето.
Ударът бе така добре премерен, че Барбара политна назад и се строполи на дивана в собствената си всекидневна на апартамента си на Парк Авеню. В ъгълчето на устата й се появи кръв. На приглушената светлина бузата й изглеждаше алена.