След известно време дойде на себе си. Отнесе чантата в стаята и я остави на пода. Бръкна вътре и извади мъничък плюшен жираф, все още с етикета от truckstop-а, откъдето го беше купила.
— Я виж — каза тя, подавайки жирафа на Мег. — Ето ти един много специален приятел, който е решил да пътува с нас. Как мислиш да го наречем?
Мег пое жирафа мълчаливо, без да откъсва очи от майка си.
Джил успя да се усмихна щастливо.
— Искаш ли да се казва Боби?
Мег отмести поглед от майка си към жирафа, когото стискаше с две ръце.
— Е, двете заедно ще му измислим име, нали? — усмихна се Джил. — Ще опитаме всякакви имена, докато намерим най-подходящото.
Както говореше, тя започна да изважда нещата от спортната чанта. Имаше блокче за рисуване, торбичка бисквити, книжка със стихчета и малък комплект боички. Имаше и малко козметика, която Джил беше купила от една дрогерия, както и шише боя за коса.
Тя даде на Мег бебешкото й одеялце и мечето.
— Гладна ли си, скъпа? — попита Джил.
С гръб към Мег Джил извади пистолета и го остави на пода зад чантата. После се пресегна към пакета с бисквити. Не беше слагала хапка в устата си от трийсет часа.
Известно време яде в мълчание, като гледаше навън през прозореца. Самата тя приличаше на дете, дъвчейки безмълвно, с очи, изпразнени от загрижеността на възрастните. Минаха няколко минути, без изобщо да усети. После се извърна. Мег лежеше, затиснала под бузката си своя мъничък жираф. Спеше дълбоко.
Джил извади друга бисквита и продължи да дъвче замислено, докато наблюдаваше спящата си дъщеря.
71
Балтимор, щата Мериленд
5 април 1980 г.
Госпожа Кристенсен беше в градината отстрани до къщата и садеше луковици на лалета.
Миналата година беше ужасна за цветята. Половината от растенията й изобщо не покараха, а онези, които все пак успяха, бяха немощни и излинели, нуждаеха се от определено количество слънчева светлина и вода, и ако не го получеха, загиваха. Надяваше се, че тази година няма да стане така. Градината й беше единствената истинска отмора и тя бе склонна да възлага прекомерни надежди на своите цветя.
Спря за момент, с лопата в ръка, и се замисли за починалия си съпруг. Чарли Кристенсен й беше донесъл щастие, на което тя никога не се бе надявала в живота си. Чарли бе нейната живителна светлина. Нищо чудно, че без него светът нямаше достатъчно слънце, за да отгледа едно бедно цвете.
Дори сега й беше странно да си помисли, че такъв безгрижен човек може да бъде толкова съвестен в работата си.
Чарли беше философ по професия. Оглавяваше катедра в „Джон Хопкинс“, бе публикувал няколко фундаментални труда, включително и задълбочено изследване на младите години на Хегел.
Въпреки това Чарли, макар и известен, и като такъв търсен за лекции и като гост професор в различни университети, гледаше на своята работа не по-различно от един водопроводчик или дърводелец. За него това бе просто начин за изкарване на прехраната. Чарли затваряше своите книги в петък следобед в четири и прекарваше уикенда в гледане на бейзбол ни мачове, печене на откритата скара пикантни свински наденички или в следобедни неделни разходки с кола из околността на Мериленд. Рядко изпускаше мач на „Скорците“. Изминаваше пеша почти километър до Мемориъл Стейдиъм и сядаше на горния сектор зад трета база.
Обноските му бяха непретенциозни, речта му — разговорна, хуморът му — земен и понякога грубоват. Беше възпълен дребосък, червендалест и плешив, с малки мустачки — първото нещо, с което привлече вниманието й. Запознаха се в асансьор в Сейнт Луис, където посещаваха различни конференции в един и същ хотел. Взаимно погледнаха картончетата с имената си и Чарли събра смелост да я заговори, като се пошегува за суровия студ в Сейнт Луис и за любимото си балтиморско време.
Две седмици по-късно сключиха брак.
По онова време и двамата бяха прехвърлили четирийсетте. Чарли беше загубил първата си жена, починала преди години вследствие на мултиплена склероза, и се бе примирил със скучния живот на самотен професор. Цъфна като роза там направо в онзи асансьор и след първата вечер на конференцията усмивката не напусна лицето му.
Живяха заедно четиринайсет години. Чарли работеше в „Джонс Хопкинс“ и използваше всяка възможност да пътува с новата си жена до Големия каньон или друга природна забележителност. Бракът им бе един безкраен празник. Близостта им зад усмивките беше неизмерима и съвместното им щастие им се струваше незаслужено.