— Чакайте — каза Холи, като се взираше през предното стъкло на мястото на пътниците.
Гледаше към голям възел железопътни линии, поне седем коловоза, които минаваха между две стари сгради на фабрики с прозорци с напречни деления.
— Тези сгради си бяха тук — каза тя. — И линиите. Спомням си как ги прекосявах всеки път, когато минавах оттук. Само ако…
Кал толкова бе забавил ход, че колата сега почти пълзеше. Срещу засипаното с боклуци свободно пространство на следващия ъгъл имаше малка кръчма с игрален дом. Това каре по някакъв начин бе избегнало пораженията от градското обновление. Може би там някой щеше да знае нещо.
Но гласът на Холи го спря.
— Завийте вляво на следващия ъгъл — каза тя. — Това е пътят. Сигурна съм!
Той зави по старата улица, оградена с типични за централните бедни райони къщи, принадлежали преди петдесет години на фабрични работници. Изглеждаха буквално съсипани от времето. Покривите им се рушаха. Между плочките на тротоара растеше буйна трева. Отстрани покрай улицата се виждаха изоставени коли със спукани гуми. Прозорците на половината къщи бяха заковани с дъски.
— Да — каза Холи. — Точно така. Беше някъде наоколо. Продължавайте напред.
Кал караше бавно покрай блоковете. После, по указание на Холи, зави. Тук къщите бяха още по-окаяни, фасадите на повечето бяха облицовани с имитация на тухли или дървени дъсчици. Изоставените автомобили бяха по-малко. Навсякъде имаше посипани стъкла. Не беше за вярване, че не бяха срутили и този район. Представляваше потискаща гледка.
— Само ако можех да се сетя… — казваше Холи. — Беше нещо от женски род.
— От женски род? — попита Кал озадачен.
— Нищо повече не мога да кажа — отвърна Холи, клатейки глава. — Беше много отдавна. Само ако не бях толкова възрастна. Паметта вече ми изневерява.
Кал се промъкна с колата през тесния проход от счупени стъкла и изоставени коли като през минно поле. Вече не се виждаха никакви хора. Къщите и тротоарите бяха надраскани с цветен спрей. Последното предназначение на района беше да служи за гангстерски терен. Тук вероятно стрелбата бе нещо обичайно. Пласмент на наркотици и може би изнасилвания бяха единствените вероятни движения в тези къщи.
— Ето там! — извика внезапно Холи. — Вижте! Знаех си, че е нещо от женски род.
Кал погледна табелата на ъгъла пред тях. На нея пишеше: улица „Роза“.
— Свийте наляво — каза Холи, а в гласа й вече се чувстваше вълнение.
Кал завъртя волана. Улицата не беше чак толкова порутена, колкото онази, от която бяха излезли току-що. Имаше няколко здрави прозореца. Но беше ясно, че там не живее никой, освен скитници. Целият район вероятно щеше да се отърве от общинските булдозери най-много още година.
Кал вече наистина почваше да се отчайва. Как би могла Джил да намери пътя дотук, дори и да е искала? Улиците сякаш водеха към края на света.
— Спрете! — внезапно нареди Холи.
Кал закова в средата на улицата. Нямаше нужда да се тревожи за движението; наоколо не се виждаха други коли.
— Ето там — каза Холи. — Бялата фасада с високите прозорци на втория етаж.
Кал проследи погледа й. Видя порутена малка къща с бяла дървена фасада и алея, обрасла с трева. Прозорците бяха заковани с дъски. Не даваше никакви признаци на живот.
Кал паркира колата предпазливо, като избягваше, доколкото беше възможно, счупените стъкла. Огледа се мрачно в двете посоки на улицата, нащрек за крадци или гангстери. Мястото съвсем не беше безопасно.
Извади фенерчето си от жабката и излезе от колата. Пред него Холи бързо се движеше към къщата. Сега в отпуснатото й тяло той усети някакво ехо от дръзката, енергична стъпка на социалния работник, твърдо решил да свърши своята работа, независимо от това в какъв район се намира.
Сега къщата вече бе по-близо. Кал усети как го побиват тръпки. Помисли си за Джил Лазаръс, жената, известна из целия свят със своето богатство, красота, с легендарния си съпруг и прелестната си дъщеря. Възможно ли беше в този момент да е вътре в тази ужасна стара къща? Идеята му се стори мрачна и дори злокобна.
Холи стигна първа до входната врата, но Кал беше този, който почука. Направи го няколко пъти, при това доста силно. Отговор не последва.
— Съмнявам се, че е заключена — каза той, докато натискаше дръжката.
За учудване вратата се оказа заключена. Кал тръгна пръв към страничната врата, а Холи го последва. Циментената алея беше разбита на стотина места и вървенето по нея не беше лесно. Бетонената площадка пред кухненската врата се беше отделила от къщата, отваряйки петнайсетсантиметрова пукнатина в горния край на стълбите.