Но за момента все още не можеше да се откъсне от парка. Остана, вперила поглед в мекото мъничко легло от трева между два големи корена на дъба. Доскоро там бе седял Тери. Това беше неговото място.
Но Тери вече го нямаше, а потребностите на възрастта му много скоро щяха да сложат край на настоящия период на близост с него. Тялото му вече бе твърде наедряло, за да се побере в това мъничко, застлано с трева пространство. А и той самият вече бе твърде голям за приказките за говорещи дървета. Скоро щеше да стане прекалено голям и да го водят на разходка в парка. Сега беше на осем години и половина; много скоро щеше да бъде вече юноша. Тогава къде щеше да намери място за Лесли в своя живот?
Лесли прогони тази мисъл от съзнанието си. Облегна се на дървото и се загледа в децата, които играеха в парка. Всички бяха малки. И си имаха майка, по-голяма сестра или бавачка, която ги наблюдаваше от пейката.
Никое от тях не беше на Лесли. И вероятно никое дете нямаше да бъде нейно.
За момент облаците се разкъсаха и цялата сцена беше окъпана от роена слънчева светлина. В нея имаше нещо нереално, нещо светено и загадъчно. Лесли си помисли, че всички тези деца бяха уловени в един кратък миг, който не можеше да продължи. Всички растяха толкова бързо, че този спокоен миг на безгрижна игра в кварталния парк скоро щеше да остане далече назад в шеметния устрем на техния живот. Игрите, които играеха днес, приятелите, чиито имена викаха, молбите им да останат още малко, когато ставаше време да се прибират — всичко това щеше да бъде забравено като този мимолетен порой от слънчева светлина, залял парка. Нямаше да се превърне дори в спомен…
Две момиченца въртяха едно по-малко момченце на въртележката. Тичаха около нея с всички сили, бутаха и викаха, и когато вече не можеха да я засилят повече, скачаха отгоре й. Момченцето, обзето от въодушевление, че се възползва от техните усилия, се накланяше назад, вперило поглед в небето, наслаждавайки се на люлеенето. Изражението му бе доволно, почти блажено. Беше се отдало на чистото движение с такава безразсъдна невинност, че Лесли се усмихна.
Хрумна й, че въртележката беше като самата земя, чието безкрайно движение не позволяваше на човек да остане винаги здраво стъпил на крака. Неговата въртяща се орбита в пространството караше слънцето да пада и да се издига. Но движението във времето подлагаше всички негови същества на по-дълбока промяна, която раздираше всичко, което те представляваха, всичко, което те приемаха за даденост и ги запращаше, независимо от волята им в едно бъдеще, което те самите не можеха да предвидят.
Децата имаха тази красива мимолетна способност да се отпуснат назад на въртележката, да вперят очи в наклоненото небе и да оставят водовъртежа на времето да мине през тях. Те не се страхуваха от нищо. Ежедневните промени в мъничките им тела бяха толкова драстични, че те живееха в неизменна възхита, убедени, че това не може да ги нарани и никога няма да разбие надеждите им.
Възрастните завинаги загубваха този огрян от слънцето миг вяра. Възрастните живееха в сковаващ страх пред поредното нещастие, което щеше да им донесе утрешният ден, и се вкопчваха отчаяно в онова, което притежаваха. Но те също трябваше да се променят. Доброволно или не, трябваше да направят място за новото в своя живот и в самите себе си. Това бе цената на оцеляването.
Лесли не правеше изключение. Тя вече бе изминала голяма част от живота и бе видяла как мечтите й бяха разтърсени от събитията. Но беше станала свидетел и на това как нови мечти заемат местата на предишните и нови предизвикателства и нови таланти избликват в нея, за да отговорят на тези предизвикателства. Като способността да се влюби в Рос, да го обича и да се поучи от него.
Да, сега тя беше сама. Тери си беше у дома, на три пресечки от тук и сигурно си пишеше домашното. Вече беше в трети клас. Много скоро щеше да бъде на две години далеч от този ден, после на пет, на десет. Времето щеше да го отнесе в собственото му бъдеще.
Лесли се отпусна по гръб на тревата и зарея поглед в клоните на огромния полюшващ се дъб. Собственото й детство сякаш започна да се материализира около нея, отекващо в далечните викове на децата. Тя се върна много назад във времето, когато беше още съвсем малко момиченце и майка й беше жива. Играеше си на люлките до къщата, точно като тези деца сега.
В техните викове долови собствената си крехка младост, своята уязвимост, слънчевите дни, изпълнени с грешки, пропуски и сътресения — но най-вече със силата, с умението и с волята да се вдигне отново, когато е паднала. Ето какво правеха тези деца сега в парка — допускаха грешки, учеха се от тях, падаха отново и отново, после ставаха с неизтощима енергия, която щеше да ги преведе през собственото им бъдеще.