Заслушана в тези викове, Лесли беше убедена, че всичко с нея ще бъде наред, че ще продължи напред. Светът в известен смисъл я плашеше, защото тя вече познаваше неговата сила да й отнема най-скъпите хора. Но някаква изконна увереност й подсказа, че светът няма да я изостави. Въпреки че равновесието на тази вечно въртяща се повърхност никога не можеше да бъде сигурно, с малко смелост и желание да рискува, човек можеше да бъде отнесен от този свят на прелестни и невероятни места — в собственото си бъдеще. Беше дръзко предизвикателство, но си заслужаваше усилията.
След миг Лесли щеше да стане, за да си тръгне. Но сега остави преливането на минало и бъдеще в това тихо място да я успокои, да й вдъхне смелост за предстоящото пътуване.
Спомените й бяха прекъснати от малка сянка, която падна върху лицето й.
До нея стоеше непознато момиченце. Беше облечено в красиво карирано палтенце и кадифени панталонки. Имаше светлокестеняви коси, които на места преливаха в русо и сияеха като ореол на яркото слънце. Личицето й беше в сянка, тъй че Лесли не можеше да види очите й.
— Здравей — каза Лесли, все още по гръб на тревата. — Как се казваш?
— Мег — отвърна детето.
— Е, Мег, аз се казвам Лесли. Радвам се да се запознаем.
Лесли заслони с ръка лицето си. Сега вече можеше да види очите на момиченцето. Бяха синьо-зелени и дяволити. Млечната й кожа беше осеяна с лунички.
— Искаш ли да седнеш до мен, Мег? Малко ми беше самотно и затова си говорех с голямото дърво — каза Лесли.
Момиченцето се засмя.
— Говориш си с дърво? — попита.
— Не е трудно — обясни Лесли. — Просто лягаш по гръб, затваряш очи и чакаш, докато дървото ти каже нещо. После му отвръщаш… тихо, разбира се, за да не те чуе някой друг. Дърветата не обичат да ги подслушват.
Детето изглеждаше заинтригувано. Въпреки че беше съвсем мъничко, то сякаш разбра почти всичко, което му каза Лесли. В очичките му проблясваше интелигентност.
— Искаш ли да опиташ? — попита Лесли.
— Не знам — отвърна детето срамежливо.
Лесли се надигна и се облегна на лакът.
— Самичка ли си тук, Мег? Къде е мама?
Момиченцето поклати глава и извърна очи.
Лесли не каза нищо. Усети у детето скрита печал. Прииска й се да протегне ръце и да я гушне, но знаеше, че няма право. Това бе чуждо дете.
— Татко е тук — обади се детето. — Ей там.
Момиченцето посочи към една пейка в дъното на парка.
Лесли се обърна и видя на нея мъж, който се усмихна.
Лесли пребледня. Отмести поглед към лицето на малкото момиче и после отново към мъжа в далечината.
Джордан вече беше станал. Лесли неволно хвана ръката на детето и я задържа, докато той се приближаваше.
Спря се пред тях с усмивка.
— Значи вие двете вече се запознахте, така ли?
Мег се усмихна.
— Това е Лесли — заяви момиченцето гордо. — Тя може да си говори с дърветата.
— Сериозно? — Джордан повдигна вежди. — Много хубаво, че съм те пратил тук, Мег. Аз не мога да говоря с дърветата. Мислиш ли, че Лесли ще се съгласи да ни научи?
Момиченцето се засмя и закима щастливо.
Джордан сведе поглед към тях. Лицата им бяха на светли и тъмни петна от слънцето, което проникваше през клоните на дъба.
— Двете представлявате невероятна картина — каза той.
После забеляза, че връзката на Мег е развързана.
— Имаш ли нещо против? — попита той, вперил поглед в Лесли.
Тя се наведе, за да я завърже.
— Нуждае се от женска ръка — каза той. — Правя всичко, което е по силите ми, но аз не съм майка.
Сега детето местеше поглед от Лесли към Джордан, а клоните високо над главите им застенаха. Лесли се пресегна и отмахна кичур коса от малкото личице.
После погледна Джордан. Сега очите му бяха сериозни и в тях се четеше настоятелен въпрос.
— Можем ли поне да поговорим за това? — попита той.
Очите на Лесли бяха пълни със сълзи. Те грееха със страст, която не беше усещала, откакто за последен път се бе взирала в това лице.
— Не още — отвърна тя. — Сега говорим с дърветата.
— Тогава по-късно — каза той много нежно.