Мег стана и отиде при баща си.
— Татко, тя пак ме почна — оплака се тя.
Но преди да е успяла да каже и една дума, другите две деца се втурнаха напред и буквално се тръшнаха в скута на баща си. Това беше друг семеен ритуал, „накамарването“ на децата, когато някой решеше самостоятелно да се възползва от прегръдката на баща им.
— Ох! — оплака се той с престорена гримаса. — Вие тримата нямате ли уважение към раната на бедния човек? Аз съм ветеран от войната, ако сте забравили.
Той много отдавна бе свикнал да се шегува по адрес на раната си в корема, защото не можеше съвсем да не й обръща внимание. Куршумът беше засегнал някои вътрешни органи и за малко да го убие. Лекарите в началото го бяха отписали и дори стигнаха дотам да телефонират на близките му, за да ги повикат край смъртното му ложе. Лежа в болницата близо два месеца и през това време претърпя няколко операции.
Сега вече се беше възстановил, разбира се, и се поддържаше в добра спортна форма. Но често използваше старата рана като извинение да не ходи в офиса, когато му се искаше да си остане вкъщи с децата, като днес например. В неизбежния конфликт между семейството и работата той беше направил своя избор още преди да се родят по-малките деца. Всеки път, когато беше възможно, оставяше другите да се оправят без него. Това в известен смисъл накърни популярността му, но на него така му харесваше.
Прибягваше до старата рана само когато искаше да я използва като свое преимущество в обичайните семейни шеги. На децата бе казано, че тя е последствие от един инцидент по време на лов горе-долу по времето, когато се бе омъжил за майка им. А понякога, когато му се искаше да подразни Мама, твърдеше, че тя го била гръмнала в корема след една любовна разпра и оттогава той не й давал да припари до оръжие.
По-малките деца, доволни от ласките, които бяха получили, се върнаха към своята книжка. Мег остана седнала на коляното на баща си, наслаждавайки се на това рядко удоволствие. Беше твърде увлечена в собствените си ангажименти и дори не беше обърнала внимание, че от две-три години вече не сядаше в скута му.
— Татко, накарай я да разбере — каза тя. — Имам домашни. Не мога да се справям с всичко. Освен това, стаята си е моя.
— Охо — отвърна той с усмивка и хвана ръката й. — Доколкото схващам, на хоризонта се очертава характерната за възрастта претенция за територия. Май ще трябва да въведем нови правила, специално за теб.
— В такъв случай защо да не започнем веднага? — попита тя.
Той въздъхна.
— Бедата при вас двете е, че твърде много си приличате. Нищо не може да ви се каже.
— Татко… — Тонът на Мег изразяваше недоволство.
Той отмести поглед от нея към лицето на майка й, която седеше на прага на кухнята и ги наблюдаваше. Никога не му омръзваше да сравнява лицата им, толкова различни на повърхността, и все пак озарени от един и същ вътрешен огън. Искрите, които понякога прехвърчаха между двете, бяха просто външен израз на тази незрима връзка, която ги сближаваше една с друга повече, отколкото с някой друг.
Погледът му срещна очите на Лесли. Макар че Мег беше на прага на женствеността, както стоеше там до вратата и му се усмихваше, Лесли приличаше на момиче. Слабата й фигура и красивата й коса — все още буйна, макар че сега, докато шеташе из кухнята, Лесли я беше прибрала с ластиче на опашка — я караха да изглежда така, сякаш щеше да си остане вечно млада. Това му се струваше още по-вълнуващо, като си помислеше, че тя отново е бременна. Щеше да му роди четвъртото дете следващата година през юли. Децата още не знаеха. Те двамата с Лесли бяха решили да ги изненадат с новината след няколко дни.
Татко.
Той отмести поглед към Мег. Не за първи път се възхищаваше на начина, по който тя се преобразяваше според настроението си. Сега пясъчнорусите й коси изглеждаха по-тъмни, а синьо-зеленикавите й очи бяха придобили лилав оттенък. Луничките й искряха върху млечната кожа в сумрака на късния следобед и я караха да изглежда едновременно крехка и преливаща от жизненост.
Тя леко се премести. Раната за момент го заболя, но той почти не я усети. Възхищаваше се на сложната същност на Мег. Лицето й бе като вълшебно огледало, отразяващо с всяка от страните си онези жени, които бяха заемали съществено място в сърцето му. Едната сега стоеше до кухненската врата и се усмихваше, горда с най-голямата си дъщеря дори когато се питаше коя ли ще бъде ябълката на раздора, която ще причини следващата им разпра?
Другата беше под земята в едно гробище в този град, преминала дръзко през един живот, дълъг и бурен — истински кръстоносен поход — за да го жертва накрая в името на собствената си дъщеря.