С всяко свое завръщане Лесли му се виждаше все по-красива, по-самоуверена и по-щастлива. Точно както Том Чембърлейн се надяваше, университетските години и излизането от родното градче я бяха накарали да разцъфти. Тя сякаш засияваше пред очите му и непокорната й огнена коса, която някога му се струваше такъв недостатък, сега я правеше още по-великолепна. Тенът й бе порозовял, тялото й се бе източило. Носеше дрехите си с вродена изтънченост и прелестна лекота. С най-обикновени джинси и пуловер изглеждаше по-очарователна, от която и да е друга жена в скъпи модни тоалети. Чистото й, негримирано лице, обсипано с лунички, бе свежо като лятна утрин.
Тя му готвеше, разхождаха се заедно с колата из безкрайните полски пътища край царевичните поля, а вечер играеха на карти, гледаха някое от любимите му телевизионни предавания или просто си говореха.
Понякога седяха вкъщи безмълвни и усамотени, заслушани в песента на пролетните птички, която се носеше откъм полята навън. В такива моменти Том Чембърлейн се питаше дали наистина познава добре дъщеря си. Даваше си сметка, че Лесли се отнася с него покровителствено, като дъщеря, която няма почти нищо общо с някогашното уязвимо дете. Беше силна жена, израстваше бързо и през последните две и половина години се бе сближила с някои доста изискани хора. Сякаш за нея бе по-важно да се грижи за баща си и да му създава удобства, отколкото да споделя с него собствените си проблеми. Ако изобщо подобни проблеми съществуваха.
Една вечер той усети, че я гледа право в очите, които на светлината на залеза изглеждаха определено оранжеви, и изведнъж му се прииска да й каже нещо.
— Миличка, чувстваш ли се понякога самотна? Все пак… без майка и…
Тя се усмихна. Знаеше как той страда затова, че е сираче.
— Татко, никога не съм се чувствала самотна. Дори за миг. Винаги съм била голяма късметлийка. От самото начало. Късметлийка съм, понеже те имам. — И стисна ръката му с неподправена нежност.
Двамата замълчаха. Том Чембърлейн се чувстваше неудобно от това, че тя се мъчи да му вдъхва увереност, когато му се струваше, че трябва да бъде точно обратното.
Лесли заговори първа:
— Разкажи ми за нея.
Баща й въздъхна и погледна към залеза, който се отразяваше в очите й.
— Беше тиха, но амбициозна жена — започна той. — О, не че искаше да сме богати или пък да ни уважават в града. Но си имаше свое собствено мерило за някои неща. Искаше да постигне всичко, за което е била родена. Искаше същото и за мен.
Лесли съзря замисления му поглед и запита:
— Мислиш ли, че си я разочаровал?
Той сякаш се изненада. После с усмивка отвърна:
— Аз ли? Не, разбира се. Тя нямаше нищо против това, че съм работник. Говоря за друго. Тя искаше да бъдем наистина щастливи. А не животът ни просто да минава.
Той погледна към Лесли.
— Затова ти й беше толкова скъпа. Когато ти се роди, беше като сбъдната мечта. Ти беше точно онова, което ни липсваше, за да бъде любовта ни пълна. Сякаш ни бе писано още отначало да сме трима, а не двама. Но не просто трима, а точно ти, миличка, точно това, което беше ти.
Той се наведе към нея, сякаш си припомняше нещо.
— Никога няма да забравя начина, по който те гледаше, по който ти говореше. Когато ти шиеше дрешките, от пръстите й се излъчваше такава любов! Когато те хранеше, сякаш хранеше собствената си душа. В мига, в който ти се роди, тя разцъфтя. Просто разцъфтя. Имах чувството, че съм я познавал само наполовина преди този момент. Ти просто я изпълни цялата.
После лицето му помръкна.
— Затова ми беше толкова тежко, когато се разболя. Тъкмо започваше наистина да живее. Всичко в живота ни едва започваше. Не можеш да си представиш… Беше толкова ужасно, толкова нечестно да се разболее точно тогава. Никога няма да забравя колко й беше мъчно. Колко се чувстваше убита…
Той неочаквано стана и отиде да вземе албума със снимките. Здрачът се бе спуснал над царевичните поля като пурпурно наметало. Лесли седеше сама до кухненската маса, въртеше в ръце полупразната си кафена чаша и слушаше далечния му глас. Никога баща й не бе влагал толкова чувство в думите си.
След малко той се върна с албума и запали лампата над масата. Лесли примигна от светлината.
Той прехвърляше страниците с навикнали пръсти. Тя си помисли, че когато е свободен, сигурно прекарва дълги часове над тоя стар албум.