Той спря на една снимка на майка й с Лесли като малка.
— Ето. Така изглеждаше точно преди да се разболее. Имаше теб, имаше мен… Целият свят беше неин. Вижда се по очите й.
Лесли се наведе, за да разгледа снимката. Беше я виждала много пъти преди, когато безцелно бе разглеждала албума.
Но сега, в светлината на това, което баща й тъкмо бе казал, й се струваше различна. Наистина, по още младото лице на майка й беше изписано истинско женско щастие. Очите на Лесли ненадейно овлажняха.
Баща й не забеляза вълнението й, понеже разглеждаше фотографията отблизо. По съсредоточеното му лице се изписа удивление.
— Това е невероятно!
— Какво има, татко? — попита Лесли.
— Никога преди не съм си давал сметка колко си заприличала на нея! — отвърна той.
Лесли отново погледна снимката.
— Не толкова по външност — продължи той. — Но вътрешно…
Тя забеляза, че е прав. Въпреки че физически приличаше по-скоро на бащиния, отколкото на майчиния си род, между нея и образа от снимката имаше някакво духовно сродство. Сега, когато бе голяма, Лесли имаше същия горд и самоуверен вид, какъвто сияеше на майчиното й лице в този кратък момент на голямо щастие.
Изпитваше толкова странно усещане от това, че гледа себе си на осемнайсет месеца — игриво, едва прохождащо, още неоформено мъниче, застанало до жената, която смъртта щеше скоро да й отнеме, но на която след години щеше „вътрешно“ да заприлича. И от това, че от другата страна, зад фотоапарата, чувства погледа и любовта на баща си — младеж, изпълнен с трепет пред малкото си семейство и неподозиращ нищо за бедата, която щеше толкова скоро да го сполети…
— Щеше толкова да се гордее с теб! — говореше Том Чембърлейн.
По лицето му, разстроено от спомените, се четеше безнадеждна болка.
Лесли отново загледа снимката. Сълзите й бяха изчезнали. Вместо тях тя изпита благодарност за това, с което я бе дарила съдбата — бащината й любов.
— Гордея се с теб, татко — каза тя, затваряйки албума, и го целуна.
На третия ден след завръщането у дома на Лесли й се случи нещо неочаквано.
Беше забравила да си донесе достатъчно блузи за ваканцията и пазаруваше в града. Тъкмо излизаше от стария местен магазин за дрехи с плик в ръка, когато я спря плътен глас.
— Радвам се, че те срещам тук.
Тя се обърна и видя насреща си красиво лице, което някога й бе доста добре познато — Джеф Патерсън. Някогашният дългунест тийнейджър се бе превърнал във висок, мускулест млад мъж, който изглеждаше невероятно в елегантния костюм под искрящото обедно слънце.
— Много време мина — усмихна се Лесли и протегна ръка. — Чудно ми е, че си спомняш за мен, Джеф.
— Как бих могъл да забравя? — поде той. — Позволявам си да отбележа, че си станала чудно хубава млада жена. С какво се занимаваш в момента?
— Следвам в „Корнел“ — отвърна тя. — Журналистика и реклама. А ти?
Той сви рамене.
— Работя при баща си. И се чудя как да прекарам остатъка от живота си.
Тя замълча. Оглеждаше го набързо и преценяваше промените, настъпили и в него, и в нея след последната им среща, която й се струваше преди цяла вечност. Бе определено възмъжал и много се бе разхубавил. Но в очите му имаше някакъв копнеж, някаква неудовлетвореност, която някак си не отговаряше на преуспяващата му външност.
— Слушай — започна той, — не мога да те оставя да ми се изплъзнеш така след толкова години. Не искаш ли да обядваме заедно? — Той погледна часовника си. — Тъкмо се бях запътил към „Крандал“. Защо не дойдеш с мен?
„Крандал“ бе единственият местен ресторант, където на обяд сервираха топла храна с всякакви гарнитури. От години бе любимо място за събиране на еликотските бизнесмени, както и на градските дами, които обличаха най-хубавите си рокли за обедите в компания, придружени от ледено дайкири, клюки и борби за обществено надмощие.
Лесли се усмихна. Нямаше никаква работа, а и бе огладняла от ходене по магазините.
— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за „Крандал“ — каза, сочейки джинсите и блузката си.
Джеф я огледа с нескривано възхищение.
— А аз не съм сигурен дали „Крандал“ е достатъчно изискан за теб. Но нека опитаме. Искаш ли?
— С удоволствие — каза тя.
По време на обяда си разказваха взаимно как живеят. И на двамата им бе малко неловко, понеже в гимназията едва се познаваха, а сега обстоятелствата ги караха да се държат като стари приятели, каквито всъщност не бяха.