Той вече бе решил за себе си.
— Е? — попита.
Тя го гледаше със странен, замислен поглед.
— Интересно ми е, че ме каниш… Веднъж се случи и преди. Двамата с теб почти имахме среща, когато бяхме в гимназията.
Той я погледна озадачено. Тя се усмихна.
— Не помниш ли?
Той поклати глава.
— Не виждам как бих могъл да те забравя…
Двамата млъкнаха. Лесли сви рамене.
— Няма значение. Това също е стара история.
— Е? — попита отново той. — В петък става ли?
— В петък вечерта ще излизам на вечеря с баща си — отвърна Лесли.
— Тогава в четвъртък — настоя Джеф. — Или утре. Какво ще кажеш за утре?
Тя се колебаеше.
— Добре! — каза най-после. — Утре вечер.
На следната вечер уречената среща се състоя. Джеф изведе Лесли на вечеря в кънтри клуба, който се славеше с единствения що-годе елегантен ресторант в града. След като хапнаха, танцуваха под звуците на местното трио, което в събота и неделя вечер свиреше в клуба.
Тази вечер магията й го заплени още по-дълбоко и той отново я покани на среща. Тя прие.
Той отново я заведе на танци и този път останаха до по-късно. Говориха за себе си и за мечтите си. Разхождаха се на лунна светлина. Гледаха звездите, свързани от задушевност, която се засилваше поради дългата им раздяла.
По времето, когато пролетната й ваканция клонеше към края си, Джеф вече бе решил да се ожени за Лесли Чембърлейн.
Той купи годежен пръстен от бижутерския магазин в града — бижутерът бе приятел и колега на баща му и трябваше да го накара да се закълне, че ще пази тайна — и го сложи в джоба си, когато отиваше на поредната си среща с Лесли.
Беше убеден, че ще се съгласи. Въпреки начетеността си тя все още бе съвсем естествено и дори уязвимо момиче. Наистина пред нея се разкриваха малко по-широки хоризонти от неговите, но той знаеше, че поне що се отнася до Еликот, тя стои несравнимо по-ниско от него. Неговото семейство бе най-таченото в града, докато тя — сирачето от работнически произход, идваше от бедните квартали. Как можеше студентското й бъдеще да се мери с възможността да стане негова съпруга, да влезе в семейството му, да царува над града като най-желана и харесвана жена? Да ражда децата му…
Той си припомняше с подробности красивото й лице. На последните две срещи му бе разрешила да я целуне. Никога в живота си не се бе възбуждал така, както когато я държеше в ръцете си и устните й се разтваряха, за да приемат неговите. Чувстваше се като ученик. Въобще не посмя да отиде по-далеч. Тя бе като нощна нимфа — прекалено вълшебна, за да разкрива всичките си тайни наведнъж и готова да изчезне завинаги, ако не й се обещае всичко начаса.
Желаеше я до безразсъдство. Беше напълно нова, напълно неочаквана за него, докато всичко останало в живота му бе станало блудкаво, обичайно и предсказуемо.
Сега той дръзваше да се надява, че приемайки този пръстен, тя ще му се отдаде и физически. Така че още преди да се е върнала в университета, той щеше да е опознал не само характера й, но и прелестите на омайното й тяло.
Разбира се, той щеше да я убеди да прекъсне следването си още в края на тази година. Или щяха да се оженят веднага след дипломирането й. Щяха да прекарат дълъг меден месец в Мичиган, Висконсин или дори на Бахамските острови. После тя щеше да си дойде вече като негова жена и да му роди деца. Щеше да се прости с мечтите си за кариера. Животът с Джеф, местният първенец, щеше да я преизпълни.
Когато в четвъртък излязоха да вечерят, той през цялото време събираше смелост, за да й покаже пръстена. Тя бе явно доволна, че е в компанията му, но и се вълнуваше, че се връща в университета. Нещо в щастливото й поведение съкруши волята му и той не посмя да й направи предложение.
След вечеря я заведе с колата до Рибарското езеро, край което всички си правеха срещите през ученическите години. Луната грееше по водната повърхност и подобно на талисман го окуражаваше да надмогне страховете си.
— Познато ли ти е това място? — запита той.