— Благодаря! — каза Джуди. — Впрочем не заслужаваш никаква благодарност, женкар такъв!
И с рязко движение тя запрати годежния пръстен в езерото. При досега му с водната повърхност се чу приглушено пльокване.
Джуди обърна гръб и си тръгна.
Джеф Патерсън дълго стоя загледан в езерото, погълнало пръстена, и в крайбрежните дървета, накъдето бе тръгнала Джуди. После се качи в колата и отиде у Лесли.
Баща й го посрещна любезно и му каза, че в шест и трийсет следобед Лесли е отпътувала с влака за Корнел.
7
Детройт
Пролетта на 1971 в.
Улиците бягаха назад покрай окъпаното в дъжд предно стъкло на колата. Чистачките се плъзгаха почти безшумно напред-назад и мудно се бореха с топлите дъждовни капки.
Ръцете на кормилото бяха нежни, но целеустремени. На празното място до шофьорската седалка имаше разтворена карта. Очите се стрелкаха между отминаващите един по един улични надписи и имената, обозначени на картата.
Младата жена зад кормилото не познаваше това място. Но много добре знаеше къде отива. Беше предвидила всичко.
На основата на кормилото имаше регистрационна табелка с името Джил Флеминг и адрес в Охайо.
На един светофар тя изчака майка с малко момченце, които пресичаха на пешеходната пътека. Момченцето ненадейно спря и задърпа ръката на майка си — питаше я нещо. Тя го накара да побърза към отсрещния тротоар, като през цялото време нежно му се усмихваше.
Когато светна зелено, отнякъде изскочи някаква кола с мъж зад волана и преди да я задмине, застана до нея. През този кратък миг мъжът забеляза младото й лице и дългата й коса и настойчиво я загледа. Очите му излъчваха нещо неопределено. После изчезна.
Тя продължи нататък. Погледна набързо указанията, които бе записала на един лист, после отново към картата на седалката. Шофираше с лекота и нито равномерното дишане, нито изразът на лицето й издаваха несигурност от непознатото място или притеснение от интервюто, което й предстоеше.
Отдавна се бе научила да потиска подобни мисли и така да насочва цялото си внимание към непосредствената задача, че всякакви странични емоции изчезваха.
Отново наближи червен светофар. Този път тя се загледа в една лимузина, в която пътуваше цяло семейство. Зад кормилото бе седнал млад мъж — явно бащата. На задната седалка имаше две момченца. Майката държеше в скута си бебе. Бащата се обърна назад, за да каже нещо на момченцата и крадешком погледна към привлекателната жена в колата до него.
Тя не отвърна на погледа му. Само набързо й мина мисълта, че навярно е хубаво да имаш семейство, което обичаш. Подобно нещо не й се бе случвало до този момент. Никога не бе имала близко човешко същество до себе си. Това си имаше предимства — държеше я на известно разстояние от хората и й помагаше да бъде по-обективна към тях, нещо, което — тя го знаеше — хората, които обичаха семействата си, не притежаваха, затова понякога същите тези семейства ги използваха жестоко.
Бе сама на света. Така бе, откакто се помнеше, и сигурно така щеше да си остане.
Пристигна на местоназначението пет минути по-рано от предвиденото. Зад портите се виждаше надпис: „Континентал Продъктс“. Тя съобщи на пазача причината на посещението си, той й отвори портите и й каза къде да паркира.
Когато намери място на паркинга, тя изключи двигателя и завъртя огледалцето за обратно виждане, за да огледа лицето си. Очите й бяха сини, с променлив кристален оттенък, и да се взираш в тях прекалено дълго бе опасно. Страните й бяха млечнобели, въпреки че лесно загаряше от слънцето. Скулите й бяха леко изпъкнали, понеже внимаваше да поддържа стройна фигура. Веждите й бяха естествено тънки, носът й — правилен, устните — въздържано и понякога по детски чувствени.
Лицето й пазеше козовете си. Не се знаеше точно какво крие. Затова, когато бе спокойно, то излъчваше тиха тайнственост. Това караше непознатите да обръщат глави след нея и принуждаваше тези, които я познаваха, да мислят за нея повече, отколкото бе добре за тях.
Тя отстрани от бузата си един паднал кичур руса коса. Погледна отново в огледалцето, върна го обратно на мястото му, излезе от колата и под настойчивия поглед на пазача на паркинга се запъти, без да бърза, към главната сграда.
Интервюто й бе насрочено с човек на име Роджър Фелън. Той работеше в „Континентъл Продъктс“ от дванайсет години и още на петата бе оглавил отдел „Личен състав“. Не беше амбициозен. Беше дребен чиновник и си го знаеше.