— Какво ще кажете за това? — попита Бъд Оуънс.
— Много е старомодно — намръщи се Лесли. — Мисля, че откакто съм се родила, не са променяли нито художественото оформление, нито текста. Това е стара компания.
— Което дава отражение върху продажбите им — заключи Бъд Оуънс. — В момента имат само шестнайсет процента от пазара. Преди двайсет години държаха четирийсет. Западнали са, меко казано. Искате ли да знаете какво ги крепи още?
Лесли смръщи чело и неубедено попита:
— Верността на клиентелата?
Той се усмихна.
— Не точно, но нещо подобно. Чисто и просто техните уреди са най-доброто, което може да се намери. Освен това бият конкуренцията с два пъти по-голяма издръжливост и два пъти по-евтини сервизни услуги. Гаранциите им са най-добрите в бранша. Може би сте права в определен смисъл. Ако бабата е имала печка „Орора“, майката и дъщерята ще да са чували от нея колко е доволна. Струва ми се обаче, че по-скоро става дума за умни потребители, които купуват „Орора“ заради качеството.
— Но компанията държи все по-малка част от пазара — каза Лесли.
— Това е лесно обяснимо, нали? — попита той.
Тя погледна към рекламите и отсъди:
— Мисля, че да. Тези реклами са наистина от памтивека. Никой не се опитва вече да продава продукцията си по този начин. Вижте тая майка на снимката. Днес майките ходят на работа. Не носят кухненски престилки, нито пък сутрин раздават сандвичите на децата си в пликчета.
Бъд Оуънс се усмихна, затвори папката и каза:
— Сега вече знаете с какво си имаме работа.
Лесли го погледна. Умните й очи вече бяха готови за среща на ново предизвикателство.
— Председателят на управителния съвет се казва Бартън Хатчър Четвърти — започна той. — Компанията е еднолична и се притежава от семейство Хатчър. Основана е преди седемдесет и пет години от прадядото на Хатчър в град Орора, щата Минесота. Оттогава си е все там. Това са много старомодни хора, закоравели провинциални републиканци. Не обичат промените. Много са богати и не ги е било особено грижа, че продажбите на „Орора“ непрестанно са намалявали. До момента, в който пазарният им дял е спаднал до осемнайсет процента. Сега вече са поуплашени.
— Не е толкова страшно — каза Лесли. — Ако се направи една модерна рекламна кампания.
— Не познавате Бартън Хатчър — поклати глава той. После се усмихна. — Но ще го опознаете.
Лесли го погледна въпросително.
— Какво имате предвид?
— Понеже от този момент сте натоварена с проекта на „Орора Аплайънс“ — каза Бъд Оуънс с неприкрит садизъм. — Той е ваш.
Лесли си пое дълбоко дъх.
— Ами… може би трябва да ви благодаря.
— Няма да сте ми много благодарна, когато разберете с какво снимате работа. От три години се занимаваме с „Орора“. През този период ни отказваха всички нови идеи за реклама, развитие или маркетинг, които им предлагахме. Принудиха ни да се върнем към старите реклами. А сега ни заплашват, че ще се прехвърлят в друга агенция, понеже не получават очакваните резултати. Повечето от най-квалифицираните ни хора опитаха да работят с тях, но резултатът е само стомашни язви. „Орора“ е най-неподатливият клиент, с който сме си имали работа. Сега е ваш ред. Ако успеете, това ще бъде голям плюс за вас. Ако ли пък не…
— Губим поръчката — каза Лесли.
Той кимна самодоволно.
Тя премисляше положението си. Бъд Оуънс не губеше нищо, независимо от изхода. Очевидно не я харесваше и го беше яд на университетското й образование и на препоръките й. Ако започнеше работа по поръчката и се провалеше, щеше само да му докаже, че е бил прав, когато й е оказвал недоверие. Ако ли пък успееше, той щеше да обере лаврите като човекът, който я бе назначил и й бе поверил работата по поръчката.
Разбира се, вторият изход щеше да бъде в нейна полза.
Бъд Оуънс следваше посоката на мисълта й, отразена в откритите й очи. Виждаше, че е заинтригувана от предизвикателството. Но той също знаеше нещо, което тя самата не знаеше. На последния директорски съвет „Огълви, Торп и Оуънс“ практически се бяха отказали от поръчката „Орора“. Бяха се примирили с факта, че Бартън Хатчър така или иначе скоро ще се прехвърли другаде. Всъщност шефовете на „Огълви, Торп и Оуънс“ бяха очаровани от възможността да се отърват от Хатчър и тежката му фирма. Нищо не принуждаваше Бъд Оуънс да спасява положението, понеже то и без това се смяташе за неспасяемо.