— Разбира се, господине! — каза Лесли.
— Добре! — заключи Хатчър. — Тогава, господа, ако няма нищо друго, аз ви напускам.
И излезе от залата, придружен от помощниците си.
Бъд Оуънс остана сам със слисаните си подчинени. Лесли стоеше най-отпред и спокойно се усмихваше.
Бъд отиде към нея. Изразът й го вбесяваше. Изглеждаше доволна. Ала той нямаше за какво да я критикува. Тя буквално бе направила невъзможното за агенцията му.
— Е, мисля, че ни показахте някои неща. Моите поздравления! — В гласа му сякаш се четеше страдание, че трябва да я похвали.
— Казахте ми сто процента и аз така и направих — усмихна се Лесли. — Радвам се, че се получи.
Бъд поклати глава, все още недоумяващ.
— Аз също се радвам.
Същата вечер Лесли и Бартън Хатчър се срещнаха в един елегантен френски ресторант на Норт Кларк Стрийт. Тя бе облечена в класическа вечерна рокля с дълги ръкави и изрязано деколте, но само толкова, колкото да подчертава нежните й момински гърди. Специално я беше избирала, така че да изглежда в нея едновременно и секси, и почтена. И тя постигна целта си, както го потвърди възхищението в очите на Бартън Хатчър.
Той поръча шампанско и й се усмихваше, докато сервитьорът го наливаше в чашите. После допря чаша до нейната.
— Е, миличка, дадохме им да разберат, нали?
Лесли се засмя и отпи от шампанското.
— Мисля, че да.
Бартън Хатчър се облегна назад и загледа с възхищение чудесното момиче, чиято реклама щеше да измъкне фирмата му от блатото на застоя и да я върне на полагаемото й се място.
Той се срещаше с Лесли Чембърлейн не за първи път. Запознаха се преди три седмици и половина, когато тя за първи път му изложи плана си напълно поверително. Дойде при него в малкото градче в Минесота, за да му представи нещата лично: „Възложиха ми вашата поръчка и ми казаха, че не сте склонен да приемете някои промени в имиджа на фирмата си. Реших лично да го проверя, преди да пристъпя към изпълнение на задачата“ — така му каза.
При тази първа среща Хатчър силно се впечатли от невинната, типично американска красота на Лесли. Тя му разказа за собственото си детство в малкото градче и му спомена за електроуредите „Орора“, присъствали в живота й в нейния собствен дом и у баба й. Показа му колко добре е запозната с проблемите, срещани от фирмата на пазара, както и дълбокото си уважение към високото качество на производствените серии с марка „Орора“.
Когато идваше от тази открита млада жена, толкова честна и практична, смелото предложение за нова рекламна кампания и ново фирмено име съвсем не шокираше Бартън Хатчър. Напротив, струваше му се много оригинално. А Лесли го впечатляваше с почтеността си. Още от самото начало той възприе като добре дошла свежата промяна в мъжкия състав на „Огълви, Торп“, чиито идеи му се струваха прекалено безплодни и блудкави, за да помогнат на фирмата му. От негова гледна точка той бе гъвкав началник, открай време отворен към новото, а всички останали около него бяха тежки и инертни, неспособни да се освободят от старото мислене.
Лесли бързо го спечели на своя страна и двамата започнаха като баща и дъщеря да заговорничат и да планират представянето на проекта, с който тя всъщност трябваше да убеди другите — скептично настроените, а не самия Бартън Хатчър.
Когато големият ден настъпи, Хатчър и Лесли с тайна наслада се преструваха, че не се познават. Хатчър си умираше от удоволствие, когато гръмогласно караше да му повтарят името на Лесли.
Тази вечер той бе очарован не само от вълнуващите промени, които очакваха компанията му — самият той си признаваше, че е трябвало отдавна да ги направи — но също и от присъствието на красивата млада жена, която стопли старото му сърце и го убеди в стойността на проекта си.
Лесли много му напомняше за покойната му жена Клер, с която се бе свързал преди петдесет години в Минесота, когато тя бе пленително младо момиче и тъкмо навлизаше в обществото. Силната прилика го порази още при първото посещение на Лесли. Това веднага го предразположи към нея, въпреки че го изпълваше и с тъжен копнеж по обичаната толкова нежно жена.
Когато изгуби съпругата си, Бартън Хатчър не се ожени повторно. След смъртта си тя продължаваше да живее в спомените му и с течение на времето образът й на възрастна жена, каквато бе накрая, постепенно избледня, за да отстъпи на веселата и млада провинциална красавица, която бе ухажвал и за която се бе оженил преди толкова години. Спомените за любовта им от времето, когато я ухажваше, правеха собствения му отиващ си живот по-поносим и дори приятен.