Сега тя работеше по десет-дванайсет часа на ден. При всеки нов успех й възлагаха някоя нова поръчка. Компанията, силно впечатлена от способностите й, се опитваше да измъкне колкото може повече от нея и вероятно я предизвикваше да покаже и останалите си скрити заложби.
Понякога Лесли се изкушаваше да откаже извънредната работа и да протестира в лицето на Бъд Оуънс за това, че си позволява да я натоварва толкова. Но някак си подсъзнателно чувстваше, че Бъд само чака подобно оплакване от нейна страна. Затова тя умишлено мълчеше, работеше още по-упорито и носеше на агенцията успех след успех. Въпреки хладното отношение на големите началници, славата й на най-способната в „Огълви, Торп“ нарастваше с всеки изминал месец.
През тези първи месеци на усилена работа тя успя само веднъж да се върне вкъщи, за да види баща си, и то едва за един уикенд. Почивката и близостта с него й бяха приятни, но вече я обземаше особеното чувство, че миналото й някак постепенно избледнява и става по-маловажно за нея. Сякаш времето и собственото й развитие я отделяха от родния й град. Семейните приятели и съседите, с които се срещаше, й се струваха някак провинциални и потънали в ежедневието си, откъснати от външния действен и пълен с предизвикателства свят, на който тя сега принадлежеше.
Баща й виждаше това и ласкаво създаваше условия за нов тип отношения между тях, в които Лесли можеше да се чувства все по-независима и същевременно да продължава да разчита на подкрепата му. Даваше си сметка, че сега тя е много по-космополитна личност от него. Постиженията й вече далеч надминаваха всичко, което той бе направил или мечтал да направи в живота си. Но тя все още се нуждаеше от любов и разбиране и той инстинктивно й ги даваше. И така, двамата се опитаха да извлекат колкото могат повече от краткото си време заедно, а тя продължи да му телефонира от Чикаго поне веднъж седмично, като пълнеше ушите му с новини от работата си и му показваше, че цялото й минало, с всичките му радости и болки, е свързано с него.
Лесли се крепеше на ръба между миналото и бъдещето си. Упоритият й труд я водеше напред, към нови предизвикателства и нови победи. Това бе странно състояние, понеже самоличността й оставаше някъде назад. Ако не бяха енергията и интелектът, които й позволяваха да се справя с лекота с множеството нови и заплетени задачи, които й поставяха, тя щеше да се чувства опасно объркана. Затова поне за момента Лесли изцяло се бе отдала на работата си и чувството й за собствено „аз“ бе неразделно от служебните й постижения.
През един напрегнат понеделник в началото на октомври Лесли се бореше с необичайно натоварената си програма. Беше се срещнала сутринта с нов клиент и тъкмо излизаше с Бъд Оуънс и двама други големци от делови обяд, по време на който трябваше да представя сложна и скъпа рекламна кампания. Вече й ставаше ясно, че до късно вечерта ще трябва да работи над художественото оформление, което не бе успяла да довърши предната нощ. Седмицата се открояваше като доста тежка.
Тя бързаше към асансьора, погълната от мисли за предстоящия следобед, и неусетно се блъсна в някой, който тъкмо излизаше от него. Усети остра болка в челото. Куфарчето й падна на пода и се отвори. От него във всички посоки се разпръснаха бележки, планове и скици.
— Ужасно съжалявам! — разнесе се плътен мъжки глас. — Ударихте ли се?
Тя опипа челото си. Мястото я болеше, но явно нямаше нищо сериозно.
Мъжът вече се навеждаше, за да й помогне да събере разхвърляните книжа. Тя заподрежда набързо материалите си и не забеляза кога вратата на асансьора се затвори.
— Аз бях виновен — каза той. — Не гледах накъде вървя.
— Не, аз бях виновна — твърдо го поправи Лесли. — Бях закъсняла от обед и бързах. Много извинявайте…
Изправиха се почти едновременно. Ръцете им бяха пълни с книжа и скици. Мъжът бе висок, облечен в тъмен костюм. Лесли забеляза най-напред очите му. Бяха тъмни и много красиви. Гледаха я загрижено и с лека нотка на забава.
Следващото нещо, което забеляза, бе червенината на брадата му — там, където се бяха сблъскали. Слава богу, нямаше кръв, но ударът в челото й явно си го биваше.
После около проницателните очи и червенината добиха форма и останалите му черти. Веждите му бяха тъмни и леко закачливи, бузите — загорели, долната челюст — квадратна, вратът — много як. Беше висок поне метър и осемдесети пет и доста едър. Усмихваше й се с нескрито възхищение.