— Добре тогава, шест часа.
Той й отвори вратата на колата. Тя влезе, запали двигателя и отвори прозореца.
— Лесли, ще ми липсваш.
И се наведе да я целуне отново. Тя усети ръката му на бузата си. В устата й бе езикът му, силен и близък. Пръстите й трепереха на волана.
Тя потегли. Той стоеше зад нея и се сливаше с мрака, само сянката му продължи да се откроява на светлината на паркинга. Лицето му не се виждаше. Останаха й само високият му силует и споменът за усмивката му.
Лесли затвори прозореца. Вече знаеше, че следния петък ще бъде негова.
Знаеше и още нещо: че той ще й бъде първият.
12
Детройт
Рой Инглиш беше в плачевно състояние.
От шест седмици живееше, без да вижда Джил Флеминг.
През тези дълги седмици мечтите му за нея достигнаха до мъчителен етап, който по всичко приличаше на влюбване. Той изгуби съня си. По цели нощи лежеше буден и мислеше за Джил. Не хапваше нищо и дори започна да слабее. Чувстваше се изцяло погълнат от нея и това го погубваше.
Освен това знаеше, че тя не дава пукната пара за него. С всеки изминал ден това все повече и повече го тормозеше, сякаш нещо го ядеше отвътре и не му даваше мира.
В самотните си терзания на пренебрегнат влюбен той мина през всички кръгове на ада. Най-напред започна да пише на Джил писъмца с намерение да й ги изпрати по служебната поща. После, когато ги препрочиташе, се ужасяваше от сърцераздирателните си вопли и ги накъсваше на парченца.
Обмисляше всевъзможни начини, за да се доближи до нея — да й изпраща цветя, бонбони, писма или подаръци. После един по един отхвърляше всички планове, понеже му се струваше, че ще изглежда прекалено слабоволев. Но не успяваше да се пребори с ужасния копнеж, който бе в основата на всичко.
Непрекъснато вдигаше телефона, за да й се обади, после оставяше слушалката. Всъщност на два пъти набра номера и я изчака да каже „Ало?“, след което отчаяно затвори, почти сигурен, че е разбрала кой се обажда.
Стигна дотам, че дори помисли да използва служебната си власт, за да я принуди да се държи добре с него. Щеше с две думи да й намекне, че студенината й може да й коства работата.
Но да диктува на една жена от позицията на силата, бе под достойнството на Рой. С това си служеха мръсниците, които го изпълваха с презрение. Винаги бе смятал, че един мъж трябва да има достатъчно козове, за да привлича жените.
Накрая се примири и влезе в ролята на зарязан мъжкар. Вършеше ежедневната си работа вяло, без никаква енергия. Гледаше в огледалото умислените си очи и се опитваше да забрави мъката. Престана да се вижда с двете си приятелки. Нямаше никакво желание за секс. Вършеше всичко както му дойде, в очакване дойдат по-добри дни. Отбягваше не само отдела по маркетинг, но и повечето шумни коридори в „Континентал“, понеже не можеше да понесе мисълта, че някъде ще срещне Джил Флеминг и тя ще му напомни за отчаянието му.
Тогава тя сама дойде при него.
Този ден той говореше по телефона с един от районните директори и драскаше нещо в бележника на бюрото си. Тогава най-неочаквано я видя как влиза в приемната. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Той помоли събеседника си да почака и се наведе напред, за да я вижда по-добре през вратата.
Джил даде нещо на секретарката му и се обърна, за да си тръгне. Тогава видя Рой през отворената врата и небрежно му махна.
Рой вдигна слушалката и забеляза, че ръката му трепери.
— Лони, ще те потърся лак след пет минути.
После затвори, подаде глава през вратата в приемната и повика секретарката.
— Нещо важно ли беше?
— Моля, сър?
— Момичето, което току-що си тръгна — повтори той. — Какво искаше?
— Момичето ли? — секретарката го гледаше изумено.
Рой почувства, че кръвното му се вдига. Вече се готвеше да потрети въпроса си.
— О, онова момиче! — сети се секретарката. — Просто ми донесе едно наше писмо, което погрешка отишло при тях.
— Така ли! — въздъхна Рой.
Върна се в кабинета си и затвори вратата. Секретарката щеше да вземе любопитството му за обичайна придирчивост, с каквато той винаги се отнасяше и към най-малките подробности от работата си. Беше напълно в реда на нещата Рой да задава въпроси, когато види някой непознат в канцеларията си.
Рой седеше на бюрото като на тръни. Вълнуваше се като ученик и беше на седмото небе, че Джил най-после е забелязала съществуването му. Ами че тя му се усмихна! Дори му махна с ръка!