Очите й обаче бяха изключително красиви, интелигентни и невинни и придаваха на невзрачното й, но открито лице нещо женствено и изтънчено. Всеки, който я погледнеше право в очите и уловеше лъчистия им блясък, я намираше за много привлекателна.
— Взе ли си лекарството? — попита тя равнодушно.
— Да, взех си лекарството — пригласи й саркастично баща й. — Не може ли да ме оставиш поне за малко на спокойствие?
Той не обичаше да му се напомня за сърдечното му страдание. Дълбоко в себе си изпитваше ужас от инфаркт, понеже като единайсетгодишен бе видял как баща му пада и умира от инфаркт? Споменът за покосеното, обезкървено лице на баща му, за трескавото пристигане на линейката, за това как двамата с майка му тревожно чакаха страшната вест се бе запечатал в съзнанието му за цял живот.
— Купи ли си рокля за приема?
Ставаше дума за официалната вечеря, която той даваше същия ден за някои бизнес лидери в Юниън Клъб. Винаги искаше от Барбара да домакинства при подобни случаи.
— Да, купих си.
— Откъде?
— От „Ив Сен Лоран“.
— За колко?
— За седемстотин долара — отвърна тя притеснено, но с известна нотка предизвикателство.
— Одрали са те — отсече той. — Или по-скоро мен са одрали. Вие жените нямате никаква представа за цената на парите. Хайде, покажи ми я. Облечи я. Но побързай, че нямам време!
Тя бързо отиде в стаята си и облече новата рокля. Когато се върна, той я изгледа критично.
— Не е лоша. Дори никак. След като ще ме обират пладнешки, поне да има защо. Ще отидеш ли на фризьор?
— Да, тази сутрин — кимна тя.
— Добре.
Умът му беше вече другаде. Вниманието му бе погълнато от вестника.
Барбара продължаваше да чака.
— Не ти ли напомня на нещо?
Той я погледна безизразно.
— Не. А трябва ли?
— Роклята на мама — усмихна се тя. — Оная, с която беше на трийсетия ти рожден ден. Ръкавите бяха точно като тези и цветът беше почти същият.
Той се усмихна благоговейно при спомена за покойната си жена. После погледна към дъщеря си и намръщено отсече:
— Да, но тя поне знаеше как да носи такива рокли.
После отвърна поглед.
— Сега можеш да си вървиш.
Тя се прибра в стаята си и съблече роклята. При забележката му очите й се бяха насълзили, но сълзите вече бяха пресъхнали. Когато той свърши със закуската, тя се върна, за да доприбере масата. На излизане я целуна. Тя остави съдовете в мивката. Прислугата щеше да дойде след излизането му. Виктор Консидайн не можеше да понася присъствието на прислуга в къщата. Не обичаше да му се мотаят в краката, когато си е у дома. Искаше абсолютно спокойствие. От трийсет години насам прислужниците се допускаха в къщата само след като е отишъл на работа.
Когато баща й излезе, Барбара отиде в банята. Съблече се и пусна душа. Зачака да дойде топлата вода и се погледна в огледалото. После клекна пред тоалетната и повърна закуската, която само преди двайсет минути бе изяла. Стомахът и гърлото й болезнено се раздираха, но след като пусна водата, тя се почувства много по-добре.
Час и половина по-късно беше при фризьора. Докато й миеха и къдреха косата, прочете два доклада за нови филиали на „Консидайн“. После отиде в дирекцията на „Консидайн“ на Шесто Авеню и прекара в стаята си дълъг следобед.
Барбара Консидайн бе главният административен помощник на баща си — беше му „и очи, и уши“, както той обичаше да казва. Не заемаше никаква официална длъжност и получаваше мизерни подаяния за работата, която вършеше — баща й й отпускаше дребни суми за лични нужди. Но в замяна на това й вярваше безрезервно. Никога не взимаше каквото и да било важно решение, без да се посъветва най-напред с нея. Имаше някаква ирония в това, че той изцяло зависеше от нея, и все пак никога не се отнасяше към нея с уважение.
Барбара бе интелигентна и усърдна и наистина разбираше от бизнес. Често откриваше пазарни възможности там, където баща й и най-добрите му експерти не виждаха нищо. А когато в прицела й попаднеше някоя компания или пък се бореше за надмощие в някоя нова област, атаките й бяха безпощадни. По това приличаше досущ на баща си. Бе наследила хитростта му и жаждата му за власт, ала имаше по-богато въображение и по-тънък усет от него.
При каквито и да били други обстоятелства Барбара вероятно щеше да е станала президент на голяма компания. Но тя така зависеше от баща си, че крееше в неговата сянка, като му вършеше неоценима работа и му даваше блестящи съвети, за което никой никога не й благодареше.