Консултира се със специалисти по патентно право, надявайки се, че може по някакъв начин да предпази от посегателства новаторската разработка на Лио Камински. Но му казаха, че работата на Лио още не била готова за патентоване. Идеята му била твърде революционна и неизпробвана, за да се предлага във федералните патентни служби.
Оказваше се, че Виктор Консидайн е действал много хитро. След като продуктът, към който се стремеше, не бе готов за патентоване, най-бързият начин да го получи за него бе да придобие разработващата го компания. И след като компанията принадлежеше на разрастващ се конгломерат, той щеше да придобие целия конгломерат. Малцина бизнес магнати можеха да си позволят да плащат толкова много за това, което искат. И Виктор Консидайн бе един от тях.
След като се посъветва със специалистите по патентно право, Джордан поговори с Лио Камински за възможността новото лекарство да се използва при хора. Лио бе оптимистично настроен. Показа на Джордан сложни таблици с биологически и фармацевтични данни, илюстриращи, че разработката му е приложима за човешкия кръвен състав.
Но Лио не можеше да обещае бързи резултати. Можеше само да продължи опитите си в зависимост от собственото си време и ексцентричните си методи на работа.
Джордан Лазаръс ясно си даваше сметка, че младата му бизнес империя се намира в голяма опасност. Не разполагаше с оръжие срещу човек с финансовата мощ на Виктор Консидайн. Рано или късно събранието на собствениците щеше да се състои. Беше наивно да си въобразява, че акционерите на „Лазаръс“ ще устоят на оферта от 75 долара за акции, струващи най-много 50. Щяха да решат да продават и „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да спре да съществува като свободна стопанска единица. Самият Джордан щеше да изгуби компанията си. Целият му дългогодишен труд щеше да бъде унищожен.
Джордан не трябваше да допуска това.
Трябваше да предприеме незабавни мерки.
През тези бурни седмици Барбара Консидайн не забрави Джордан.
Той не й позволяваше да го забрави. На сутринта след приема в Юниън Клъб й изпрати дванайсет бели рози. После още дванайсет и така всеки един от следващите дни.
Джордан й се обаждаше в службата почти ежедневно. Секретарката на Барбара, инструктирана да му казва, че тя е на събрание, й предаваше съобщенията. Барбара не отговори на нито едно от обажданията.
В отговор на това Джордан започна да й изпраща бележки. Канеше я на обяд, на разходка, на вечеря. Тя изхвърляше всички бележки.
И все пак, въпреки че държеше Джордан настрана със силната си воля, Барбара мислеше много за него.
Още същата вечер, когато се целуваха на терасата на Юниън Клъб и чу името му, тя разбра кой е, понеже бе в течение на предстоящото поглъщане на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“ и на предприетите за тази цел стъпки. Ужасът на баща й пред опасността от сърдечен удар и интересът му към фирми за производство на лекарства и научни разработки в областта на сърдечните болести й бяха до болка познати. Затова интересът към новите разработки в корпорацията на Лазаръс, докладвани от агентите му, бе за нея напълно в реда на нещата.
Сега Барбара си направи труда да се запознае лично със случая и изчете досиетата, набрани от агентите на баща й. Въпреки че не бе специалист по фармакология, тя бързо се ориентира, че научните сътрудници на Лазаръс са на прага на изключително важно откритие. Да, но формулата им бе още на експериментален етап, не бе изпитвана върху хора и не бе готова за патентоване.
Това обясняваше стремежа на баща й да купи „Лазаръс Интърнешънъл“ и невероятните му оферти към акционерите на Джордан.
Това обясняваше също наглите опити на Джордан да си осигури съдействието й срещу баща й. Джордан навярно си даваше сметка, че ако успее да запази компанията и научната разработка даде резултати, може да се окаже собственик на златна мина за лекарства, на патент, който ще му донесе безброй милиони долари.
Бидейки умна жена и познавайки се достатъчно добре при натрупания от жалкия си, извратен живот опит, Барбара Консидайн ясно виждаше как стоят нещата. Джордан Лазаръс не изпитваше към нея нищо друго, освен може би съжаление. Трябваше му оръжие, за да се бори с баща й. Тя бе последната му възможност. Той чисто и просто бе в безизходно положение.
Тя бе само оръдие в ръцете на Джордан Лазаръс, средство за постигане на целта му. Вълшебните му целувки бяха също тъй фалшиви, както и усмивките, и думите на възхищение, и нежните прояви на внимание към нея.