Лазаръс бе хитър. Несъмнено знаеше всичко за Виктор Консидайн. Даваше си сметка, че Консидайн се доверява на дъщеря си и рядко предприема каквато и да е важна стъпка, без да се съветва с нея. Лазаръс залагаше на картата, че като спечели Барбара, може да спечели и баща й.
Барбара не знаеше как да постъпи. От една страна, не можеше да предаде баща си. Откакто се помнеше, изпитваше страхопочитание към него точно като майка си. Навремето тримата живееха, сякаш бяха сами на света. Когато майка й почина, Барбара заживя сама с баща си като в робство. Всеки негов поглед смразяваше кръвта й. Самият звук на гласа му я оставяше без воля.
Противоречивите чувства, които изпитваше към него, дотолкова я объркваха, че дори в този момент, на двайсет и осем години, тя не осъзнаваше напълно кога е започнала кръвосмесителната им връзка. За нея това бе факт от живота й, нещо в реда на нещата. Всеки път, когато се случеше — а то се случваше два или три пъти седмично, Барбара сякаш преставаше да съществува и се превръщаше в мъртвец. Подчиняваше се безчувствено на волята на баща си и после почти не помнеше какво е правил с нея.
Тя бе твърде съсипана от него — и морално, и психически, за да може да прави каквото и да е друго, освен да му се подчинява. Щеше да му бъде робиня, докато е жив. Този факт бе неизбежен.
Затова тя знаеше, че не може да предаде баща си заради Джордан.
От друга страна, нещо в усмивката, в целувките на Джордан Лазаръс бе разпалило у нея неугасимо огънче, което я караше да жадува за нещо по-красиво от дългогодишното си безплодно и празно съществуване. Отначало се опитваше да го потуши, но то се разгаряше все по-силно и по-силно. Изпълваше я не само с презрение и отвращение към собствения й живот, но и с вкус към свободата.
Барбара жестоко се разкъсваше между тези две крайности. Предаността й към баща й бе всичко, което я крепеше в живота. Но влечението й към Джордан Лазаръс наподобяваше на разкриващо се пред нея неподозирано бъдеще, за каквото никога дори не бе мечтала.
С всеки изминал ден противоречието ставаше все по-болезнено. И с всеки изминал ден поканите на Джордан се умножаваха. С телефонните си обаждания, с писмата и бележчиците си той сякаш запращаше отровни стрели в досегашния й живот.
Барбара употребяваше цялата сила на желязната си воля и се мъчеше да живее постарому.
Седмица преди Коледа й се наложи да замине за Уайт Плейнс, където трябваше да замести баща си на бизнес приема в хотел „Аламбра“. Баща й беше ангажиран същата вечер с друга среща извън града и тя трябваше да предаде извиненията му, да проведе консултации с някои видни бизнесмени, чиито имена й бе дал, и като се прибере, да му съобщи резултатите. Трябваше да прекара нощта в хотела и да се върне в Манхатън на следния ден следобед.
В деня на приема тя още сутринта отиде в един луксозен магазин на Пето Авеню, за да изпробва поправките на роклята, която щеше да носи същата вечер.
В съблекалнята, застанала пред огледалото само по пликчета и сутиен, тя както обикновено мечтаеше за Джордан. Гърдите й още тръпнеха от допира на тялото му, коремът й пламтеше при спомена за чудната му топлина, устните й с невероятна точност изживяваха сладостта на целувката му.
Тя виновно излезе с новата рокля и се стъписа, когато видя пред себе си Джордан. Беше тъй висок и красив в тъмния раиран костюм!
— Изглеждаш чудесно, мила! — проговори той фамилиарно. — Знаех си, че роклята ще ти отива. Много си хубава.
После я прегърна и я целуна по устните. Продавачката, която вероятно го бе упътила, се усмихваше отдалеч.
Барбара не искаше да прави сцени и да го гони — продавачките и без това предполагаха, и то с определена завист, че й е любовник. Само успя гневно да изсъска в ухото му:
— Какво правите тук? Мисля, че вече ви казах да ме оставите на мира.
Той леко я бутна назад, за да огледа новата рокля и възкликна с блеснали от възхищение очи:
— От ден на ден ставаш все по-хубава! Не съм виждал друга жена да носи дрехите си като теб! Сигурен съм, че довечера ще бъдеш царицата на бала.
И отново я прегърна. После погледна часовника си и продължи:
— Не закъсняваме ли за обед? Нищо, заслужаваше си да те погледам — толкова си красива! Ще почакаме да я опаковат. Андре ще задържи масата.
Барбара го стрелна с гневен поглед, който остана невидим за останалите, и се скри в съблекалнята.
Докато тя се преобличаше, Джордан бъбреше с продавачките. Плътният му глас ясно се чуваше и жените определено лудееха по него. В шеговитите му закачки по отношение на Барбара се чувстваше възхищение — колко „красива“, колко „очарователна“ и жива била. Говореше за нея с обич и собственическо чувство — била упорита, духовита и интересна, но променливият й характер можел да го подлуди.