Когато тя излезе, насреща й стояха три продавачки и една управителка. Всичките бяха влюбени в Джордан до уши и умираха от завист към Барбара. Сега беше просто невъзможно да го изгони. Трябваше да изчака поне докато излязат отвън.
— Дай аз да я нося — настоя той и й отне кутията с опакованата рокля. После се обърна към продавачките, които го гледаха замечтано. — Довиждане, мили дами!
Когато излязоха навън, той се усмихна.
— Надявам се, че не те накарах да се чувстваш неудобно. Трябваше да те видя.
Колата на Барбара я чакаше. Тя се пресегна за кутията.
— Довиждане, господин Лазаръс.
Мъчеше, се да говори твърдо.
— Не казвай довиждане — отвърна той и стисна ръката й, подавайки й кутията. — Довечера пак ще се видим.
Тя понечи да каже нещо, но в този момент шофьорът й отвори вратата. Тя влезе колата и се загледа напред.
Когато шофьорът потегли, нещо я накара да надзърне през прозореца. Джордан я фиксираше с проницателните си тъмни очи.
Същия ден привечер, след като цял ден напразно се мъчи да се заеме сериозно с работа и да се подготви за деловите разговори, а лицето и тялото на Джордан Лазаръс непрестанно отвличаха мислите й, тя седна на волана и се отправи към Уайт Плейнс.
Събирането в хотела се оказа по-многолюдно, а срещите — по-трудни, отколкото очакваше. Трябваше да разговаря насаме последователно с трима президенти на корпорации и двама председатели на бордове. За всеки един от кратките разговори тя имаше специална програма по точки, съдържаща оферти за услуги и определени изисквания в замяна.
Трябваше да докладва на баща си за всеки отделен случай — той държеше да знае точния отговор на събеседниците й, но също и как са се държали. От години я товареше със задачата да му бъде и очи, и уши, когато той е зает с друго и не може да присъства. Тя винаги проявяваше остра интуиция и точни преценки и не в един случай съветите й помагаха на баща й в деликатни и решителни ситуации.
Тя се радваше, че програмата й е натоварена. Това отвличаше мислите й от Джордан. Но към десет часа мозъкът й започна да блокира от умора и тя се почувства неспособна да продължи дори и минута повече. Сбогува се с организаторите на срещата — всички я третираха с необходимото уважение, понеже бе дъщеря на Виктор Консидайн, запъти се към асансьора, свързващ банкетната зала на покрива с преддверието на хотела и с облекчение натисна копчето на етажа си.
Когато асансьорът спря и вратата се отвори, на площадката пред нея стоеше Джордан Лазаръс, облечен в копринен костюм — сякаш тъкмо бе слязъл от корицата на модно списание.
Преди да е успяла да продума, той влезе при нея и натисна друг етаж. Вратата се затвори.
— Как си позволявате! — възпротиви се тя.
В отговор той започна да я целува. По цялото й тяло се разбягаха тръпки. Силните му ръце я притискаха като в клещи, а езикът му жадно я търсеше.
— Пуснете ме — безуспешно се съпротивяваше тя.
Той неочаквано натисна стопа и асансьорът спря насред шахтата. Притегли я още по-плътно и отново я зацелува. Сега й приличаше на тигър — гъвкавото му тяло се извиваше до нея, ръцете му още по-силно я притискаха. Тя се бореше, ала неизвестно защо дланите й тръпнеха на раменете му и галеха врата му, пръстите й ровеха в косата му. Имаше чувството, че ще полудее.
— Пуснете ме!
Той поотпусна здравата си прегръдка и тя успя за секунда да си поеме дъх.
— Ще дойдеш ли за малко в стаята ми? И аз смятам, че всичко това е глупаво. Просто искам да поговорим.
Барбара не отвърна. Трескаво мислеше или поне се опитваше да мисли. Бе се облегнала назад, сякаш за да му избяга, но ръцете й още обвиваха врата му. Умът й се замъгляваше, не можеше да мисли за нищо.
— Искам да се прибера.
В гласа й се четяха нотки на капитулация, но тя се опитваше да ги скрие.
Джордан Лазаръс бавно се пресегна и обхвана гърдите й с ръце. После отново я целуна — този път нежно. Очите му я гледаха победоносно.
Асансьорът тръгна, но не към нейния етаж. Барбара наблюдаваше безпомощно как отиват все по-нагоре. Той държеше и двете й ръце и я гледаше в очите.