Е, нямаше смисъл да се шашка. Все още имаше време. А и все още можеше да се забавлява. Не се налагаше да става монахиня, защото влезе в Клуба по драматично изкуство, или каквото и да беше.
Серена изключи телевизора и се запъти към кухнята. Кухнята на семейство ван дер Удсен беше огромна. На стените, над блестящите плотове от неръждаема стомана, бяха наредени шкафове за чаши. Имаше три хладилника, които поддържаха минусови температури и две ресторантски печки. В центъра на кухнята имаше касапска маса, а на нея беше пощата за деня.
Серена я взе и я прегледа. Най-вече покани за родителите й — бели квадратни пликове със старомоден шрифт — за балове, бенефиси, срещи за набиране на средства и търгове. След тях бяха откриванията на изложби — картички с някоя от работите на художника от едната страна и детайлите по откриването, на другата. Една от тях привлече вниманието на Серена. Явно е била загубена по пощата за известно време, защото изглеждаше зле, а откриването беше насрочено за сряда в 16.00 часа… тоест точно в момента. Серена обърна картичката и се загледа в снимката на творбата. Изглеждаше като близък план на око, в черно и бяло, с розови нюанси. Творбата се казваше „Кейт Мос“, а изложбата беше под надслов Зад кулисите. Серена присви очи и се загледа в снимката. В нея имаше нещо невинно и красиво, а в същото време беше и малко отвратителна. Може би не беше око. Серена не бе сигурна какво точно е изобразено на снимката. Обаче, определено беше готино. Без съмнение тя знаеше къде ще прекара следващите два часа.
Нахлу в стаята си и смъкна униформата, като я замени с черни кожени панталони. След това грабна палтото си и викна асансьора. След минути вече слизаше от таксито пред галерията „Уайтхот“ в центъра на Челси.
Още в момента, в който влезе, Серена грабна безплатна чаша джин-мартини и се подписа в листа на гостите. Галерията беше пълна с двадесет и няколко годишни битници с готини дрехи, които пиеха безплатно мартини и се наслаждаваха на снимките, окачени на стените. Всяка снимка беше сходна на тази от картичката, същият черно-бял близък план на око, увеличени и в различни нюанси. Под всяка имаше надпис, а на всеки надпис имаше име на знаменитост: Кейт Мос, Кейт Хъдсън, Хоакин Финикс, Джъд Лоу, Жизел Бюндхен, Еминем, Шер, Кристина Агилера, Мадона, Елтън Джон.
От невидимите колони звучеше френска поп музика. Фотографите, братя Реми, еднояйчни близнаци, синове на френски модел и английски херцог, бяха център на вниманието на репортерите от „Арт Форум“, „Вог“, W, „Харпърс Базар“ и „Ню Йорк Таймс“.
Серена изучаваше всяка от фотографиите доста задълбочено. Накрая реши, че не са очи, сега, когато ги виждаше увеличени. Но какво бяха? Пъпчета?
Изведнъж тя почувства ръка на кръста си.
— Здравей, мон шери. Красиво момиче. Как се казваш?
Беше един от братята Реми. Беше на двадесет и шест, висок колкото Серена. Имаше черна къдрава коса, ослепително сини очи и говореше с френски и британски акцент. Беше облечен в морскосиньо от глава до пети, а устните му бяха тъмночервени и извити в краищата. Беше абсолютно прекрасен, също като брат си.
Щастливка.
Серена не се възпротиви, когато той я дръпна за снимка с брат си за неделното издание на „Сънди Таймс“ в раздела за стил. Единият брат стоеше зад нея и целуваше врата й, а другият беше коленичил и прегръщаше коленете й. Около тях хората лакомо гледаха, нетърпеливи да зърнат новото момиче.
Всеки в Ню Йорк искаше да е известен. Или поне да види някой известен, за да може да се хвали впоследствие.
Репортерът от „Ню Йорк Таймс“ разпозна Серена от разни купони от преди година и нещо, но искаше да се увери, че е тя.
— Серена ван дер Удсен, нали? — запита той като вдигна поглед от бележника си.
Серена се изчерви и кимна. Беше свикнала да я разпознават.
— Трябва да ни станеш модел — въздъхна един от братята Реми и целуна ръката й.
— Да, трябва — съгласи се другият и пъхна маслинка в устата й.
Серена се засмя и каза:
— Става, защо не? — въпреки че не знаеше с какво се захваща.
Единият от братята посочи врата, маркирана със знак „Частна стая“ в другия край на галерията.