— Тя направи книжките с химни в училище — каза Кати на Тина. — Много добре изглеждат.
— Да. Много са готини — съгласи се Изабел.
Джени се изчерви и погледна в бляскавия линолеум на пода на кафенето и така изчака Блеър да вземе решение. Знаеше, че всичко зависи от нея.
— И ще ги направиш безплатно? — подозрително попита Блеър.
Джени вдигна поглед от пода и каза:
— Надявах се, че ако ги направя, може би ще мога да дойда на партито?
Блеър пресметна наум плюсовете и минусите. Плюсовете: поканите щяха да са уникални и възможно най-добрите, а и безплатни, следователно нямаше да режат финансите за цветя. Минуси: май нямаше.
Блеър изгледа Джини отгоре до долу. Тяхната хубавичка деветокласничка-помощничка с големия бюст. Беше от хората, които равнодушно понасят удари и щеше да е абсолютно не на място на партито… но на кого му пукаше?
— Защо не, можеш да си направиш покана. Направи по една и за приятелите си. — Каза Блеър и й подаде списъка с гостите.
Колко великодушно.
Блеър даде на Джени цялата необходима информация и тя изхвърча от кафенето задъхана. Магазините щяха да затворят скоро и не й оставаше много време. Списъкът с гостите беше по-дълъг отколкото очакваше, и щеше да й се наложи да будува цяла нощ, за да завърши поканите, но пък можеше да отиде на партито. Само това имаше значение.
Само почакайте да каже на Дан. Щеше да полудее. Щеше да го накара да отиде с нея, независимо дали искаше или не.
„Отнесени от вихъра“ отнесена от вихъра
Две мартинита и три ленти по-късно, Серена изскочи от едно такси пред „Констънс“ и се затича по стълбите към аудиторията, където репетицията тъкмо беше започнала. Както винаги, тя закъсняваше с половин час. По целия коридор се носеше мелодия на „Токинг Хедс“, изсвирена жизнерадостно на пианото. Серена отвори вратата на аудиторията и видя стария си приятел Ралф Ботъмс III да пее Burning down the South по мелодия на известна песен с безизразно лице. Беше облечен като Рет Бътлър, с изкуствен мустак и месингови копчета. Ралф беше наддал през последните две години и лицето му беше червендалесто, все едно беше преял със сурово месо. Държеше ръцете на набито момиче с кафява къдрава коса и сърцевидно лице — Скарлет О’Хара. Тя също пееше, като произнасяше думите със силен Бруклински акцент.
Серена се облегна на стената, за да погледа със смесица от ужас и интерес. Това, което видя в галерията не я стресна, но това… това беше страшно!
Когато песента свърши, останалите от клуба заръкопляскаха радостно. След това учителката, възрастна англичанка, започна да режисира следващата сцена.
— Скарлет, сложи ръцете си на хълбоците — инструктира я тя. — Да, покажи ми, покажи ми. Така. Представи си, че си сензацията на Юга, по време на гражданската война. Ти погазваш всички правила.
Серена се обърна да погледне през прозореца и видя три момичета да слизат от такси на Деветдесет и трета и Медисън. Тя присви очи и разпозна Блеър, Кати и Изабел. Сключи ръце на гърдите си, за да се предпази от странното чувство, което я преследваше, откакто се беше върнала в града. За първи път в живота си се чувстваше сама.
Без да каже и дума на хората в клуба по драма — Здравейте! Довиждане! — Серена се измъкна от аудиторията отново в празния коридор. Стената беше осеяна с флаери и надписи, така че тя спря и се зачете. Единият от тях беше за кастинга за филма на Ванеса Ейбрамс.
Тъй като познаваше Ванеса, беше наясно, че филмът ще е много сериозен и мрачен, но беше по-добре от това да пееш глупави песни и да правиш фокус-бокус с дебелия червендалест Ралф Ботъмс III. Кастингът на Ванеса беше започнал преди час на една пейка в Медисън Скуеър Гардън, но можеше и още да не е свършил. И така, Серена отново се озова забързана към такси на път за центъра.
— Ето така искам да го направиш — каза Ванеса на Марджъри Джафи, второкурсничка в „Констънс“, и единственото момиче, което се беше появило за ролята на Наташа. Марджъри имаше червена къдрава коса и лунички, малко прасешко носле, и нямаше врат. Непрекъснато дъвчеше дъвка и беше абсолютно, кошмарно неподходяща за ролята.
Слънцето залязваше и целият парк беше облян в розова светлина. Във въздуха се усещаше характерният аромат на Ню Йорк през есента — смесица от димящи камини, изсъхнали листа, димящ хотдог, кучешка пикня и изгорели газове.
Даниел лежеше по гръб на пейката в парка, така както беше инструктиран от Ванеса — ранен офицер със странно разположени крайници. Ранен във войната и от любовта, той беше трагично блед, слаб и смачкан. На гърдите му лежеше малка стъклена лула. За щастие, Ванеса я беше намерила на улицата в Уилямсбърг през уикенда. Тази лула беше перфектният реквизит за сексапилен, наранен княз.