— Блеър каза на всички да са ретро — излъга Серена.
Майка й беше на път да отговори нещо, но Серена чу телефона в спалнята й да звъни. Дали беше Нейт, за да й се извини? Блеър? Тя с препъване се затича по коридора, за да го вдигне.
— Ало? — каза почти без дъх.
— Йо, кучко. Сори, че не съм се обаждал отдавна.
Серена си пое въздух и седна на кревата си. На телефона беше брат й Ерик.
— Хей — каза тя.
— Видях те във вестника миналата неделя. Много си щура — засмя се Ерик. — Как реагира мама?
— Никак. Все едно мога да правя каквото си поискам. Всички мислят, че съм съсипана или нещо такова — каза Серена избирайки подходящи думи.
— Не е така. Какво става? Звучиш някак тъжно.
— Да, така е — отговори Серена и долната й устна започна да трепери.
— Защо? Какво е станало?
— Не знам. Има някакво парти, на което трябва да отида и всички ще ходят. Нали знаеш — започна тя.
— Е, това никак не звучи зле — нежно каза Ерик.
Серена постави възглавницата си на таблата на кревата и се вмъкна под покривката, после легна на възглавницата и затвори очи.
— Просто никой не ми говори, а дори не знам защо, но откакто се прибрах се държат с мен все едно съм болна от луда крава или нещо подобно — обясни тя, а сълзите започнаха да капят изпод затворените й клепачи.
— Ами Блеър и Нейт? Те поне трябва да ти говорят, нали са ти най-добрите приятели.
— Вече не — каза тихо Серена, а сълзите вече свободно се стичаха по бузите й. Тя взе една възглавница и се опита да спре потопа.
— Е, нали знаеш какво казвам?
— Какво? — преглътна тя и изтри носа си с опакото на ръката си.
— Майната им. Напълно. Нямаш нужда от тях. Ти си най-страхотната мацка в Западното полукълбо. Прати ги по дяволите.
— Да, но те са ми приятели.
— Е, вече не, нали така каза самата ти. Ще си намериш нови приятели. Наистина! Не можеш да позволиш на тъпанарите да те правят на глупачка. Трябва да ги пратиш по дяволите.
Това беше типично за Ерик. Серена се засмя и отново изтри носа си с възглавницата, а после я хвърли в другия край на стаята.
— Окей — каза тя и се изправи — Прав си!
— Аз винаги съм прав. Затова е трудно да ме намериш. Има огромно търсене на хора като мен — каза той.
— Липсваш ми — каза тя и задъвка нокътя на малкия си пръст.
— И ти на мен!
— Серена? Тръгваме! — чу тя майка си да вика от фоайето.
— Окей, трябва да тръгвам. Обичам те.
— Чао.
Серена затвори. На края на кревата й стоеше поканата за партито, която Джени беше направила за нея. Тя я грабна и я хвърли в кошчето.
Ерик беше прав. Не трябваше да ходи на някакъв глупав бенефис, само защото всички други ще са там. Те дори не я искаха. Майната им. Тя беше свободна да прави каквото си поиска.
Взе телефона и го занесе до бюрото си, където стоеше бележникът й. Прерови купчина листа, докато намери телефонните номера на учениците в „Констънс Билард“ от едно писмо, получено по пощата в понеделник. Внимателно изчете имената, надали беше единствената, която нямаше да иде на партито. Щеше да намери някой друг, с когото да излезе.
Червеното или черното
— Йо — каза Ванеса като вдигна телефона. Тя тъкмо се приготвяше да излиза със сестра си и някои приятели, и беше облечена с черен сутиен, черни дънки и специалните си обувки. Понеже нямаше чиста черна тениска, сестра й се опитваше да я накара да облече червена.
— Здравейте, Ванеса Ейбрамс ли е? — каза момичешки глас от другата страна на линията.
— Да, кой се обажда? — попита Ванеса, която стоеше до огледалото в спалнята си и държеше червената тениска пред гърдите си. От две години не беше обличала друг цвят, освен черен. Защо да го прави сега?
Моля ви, не че ако облече червена тениска ще се превърне в чаровна мажоретка с руси опашки. Трябваше да й промият мозъка, за да се случи това.
— Серена ван дер Удсен е на телефона.
Ванеса спря да се гледа в огледалото и хвърли тениската на леглото:
— Оу, к’во става?
— Ами… Исках да ти кажа, че разбирам защо искаше Марджъри да играе във филма ти. Ти изглежда знаеш какво правиш, а на мен ми трябва извънучебна дейност или мис Глос ще ме убие. Така че реших да си направя мой собствен филм.