Мери Кейт поклати глава.
— Вашият баща ви обича, бъдете уверена. И в никакъв случай не би искал да ви види нещастна. А когато чу, че кралят е много привързан към Дефорт…
— Кралят е глупак! — изсъска Роуз.
— Млъкнете! Това граничи с държавна измяна! — Камериерката беше сериозно уплашена. Буйният темперамент на Роуз можеше да доведе до трудности в двора.
Момичето въздъхна дълбоко.
— О, това е просто смешно! Нямаше да мразя Дефорт и да говоря глупости за краля, стига само да можех да се върна у дома!
Мери Кейт се намръщи и я погледна загрижено. Роуз винаги беше получавала онова, което искаше. Сега беше дошло времето да се научи, че не всичко може да става по нейната воля. Ашкрофт Удбайн нямаше да й позволи да избере сама съпруга си. Това тревожеше камериерката, която обичаше искрено момичето. Имаше и още един проблем.
— Не бива да забравяте едно — напомни й мрачно тя. — Ще трябва да се опълчите не само срещу баща си.
Роуз разбра веднага за кого говореше Мери Кейт и лицето й помръкна. Лорд Джеймисън Брайънт. Добродушният му баща беше избрал най-неподходящия момент да умре. Сега синът изпълняваше ролята на настойник. Джеймисън изглеждаше добре, беше винаги безупречно облечен, но нещо в него я дразнеше.
— Мисля, че той няма власт над мен — отговори с известна неловкост тя. — Не ми е баща. Длъжен е само да пази честта ми, докато се омъжа. Няма да му създавам грижи.
Фризурата беше готова и Мери Кейт отстъпи назад, за да разгледа младата си господарка. Косата беше чудесно оформена, красивото лице заобиколено от нежни червенозлатни къдрички. Синята кадифена рокля с кръгло деколте беше с тесен корсаж и широка, събрана на две места пола, която разкриваше скъпоценните фусти.
Говореше се, че Роуз е най-красивата дама в двора, и камериерката не можеше да отрече този факт. Слугите си шепнеха, че хубавата буржоазка ще изживее приказна любов и ще последва някои от най-знатните аристократи в замъка му, за да живее щастливо до края на дните си.
Само че Роуз не иска благородник, каза си угрижено Мери Кейт. От друга страна, всевишният беше свършил добре работата си и я беше дарил с качествата, които й бяха необходими, макар че тя още не съзнаваше какво точно иска.
— Готова сте, мила моя.
Роуз кимна с отсъстващ вид и отново избухна:
— Наистина, Мери Кейт, трябваше да го видиш! Такова прасе!
— За кого говорите — за лорд Брайънт или за лорд Дефорт?
Роуз се изсмя, после отново смръщи носле.
— И двамата са ужасни. Говорех за лорд Дефорт.
— Тази вечер ще го огледам по-внимателно. Наистина ли прилича на див звяр?
— Е, не е точно така… — Роуз се изчерви цялата и се ядоса на себе си. Не, той наистина не изглеждаше зле, макар че се държа отвратително. С катраненочерната коса и странните сребърни очи лорд Дефорт беше зашеметяващо красив. Беше много по-висок от другите мъже и дяволски силен. Тя бе усетила мускулите му, когато я бутна в потока. Трябваше да признае, че външните му качества заслужаваха възхищение. — Не, наистина не изглежда зле — повтори замислено тя. — Но щом си отвори устата, човек разбира истинската му същност.
— Е, ще си държа очите и ушите отворени.
Роуз погледна красивия френски часовник, поставен на тоалетката й.
— Време е да сляза за вечеря. Кралят ще се появи скоро, а дотогава всички трябва да са седнали.
— Ще ви придружа до залата и ще отида да вечерям със слугите — усмихна се камериерката. — Ако имате нужда от мен, знайте, че ще бъда наблизо.
Двете излязоха от стаята и тръгнаха по дългия коридор. Роуз вървеше бързо, потънала в мислите си, но изведнъж чу тих вик. Обърна се и видя, че Мери Кейт се е спънала в една цепнатина и лежи на каменните стъпала. Едър мъж в копринена риза с богато жабо и модерен дълъг жакет се втурна към нея, наведе се и докосна ръката й.
— Наранихте ли се, добра жено? Можете ли да се изправите?
Мери Кейт го погледна смутено.
— Разбира се, милорд, не е толкова лошо.
Мъжът й помогна да стъпи на краката си и Роуз прехапа устни, защото беше познала доброжелателя. Човека, за когото беше говорила през целия следобед! Слава Богу, че не я бе видял.
— Всичко наред ли е? — попита меко той, наведен над Мери Кейт.
Камериерката кимна мълчаливо и мъжът продължи пътя си. При вида на Роуз устните му се разкривиха в подигравателна усмивка.
— О, госпожице Удбайн! — Поклонът му беше образец на съвършена учтивост. — Какво удоволствие!
— Удоволствието е изцяло мое, милорд — отговори с медено гласче тя. В кралския двор никой не казваше онова, което мислеше. Тук всички се преструваха и никога не губеха самообладание.