— Най-добре е да обсъдим въпроса друг път — предложи Роуз, която искаше да избегне неприятната сцена. — Моля да ме извините, господа.
Този път бяха прекъснати от лейди Ан. Тя се приближи с тихи стъпки и погледна изпитателно застаналите един срещу друг мъже.
— Пиърс! Джером, Джеймисън — какво става тук? Роуз, колко свежа и бодра изглеждате, въпреки приключението преди малко! Тези дръзки мъже ви създават трудности, така ли?
— Много ви благодаря за загрижеността — отговори твърдо Роуз. — Но всичко е наред. Тъкмо исках да се извиня…
— Не се оттегляйте — помоли учтиво Джером. — Искаме да вечеряте с нас.
— Вече имам друга уговорка — възрази тя, но лейди Ан улови ръката й.
— Елате с нас, мила, много искам да ви опозная по-отблизо.
Роуз я последва неохотно към трапезата и зае място в близост до краля, между Джеймисън и Джером. Вечерята беше същинско мъчение, защото двамата не я изпускаха от очи нито за миг. Всеки път, когато вдигнеше чашата си и докоснеше пръстите на Джеймисън, я побиваха тръпки. А когато и двамата с Джером посегнаха към едно и също пилешко бутче, окончателно загуби апетита си.
За щастие Чарлз умееше да забавлява гостите си. Той седеше до своята кралица и беше образец на внимателен, влюбен съпруг. Беше поканил маскирани артисти, които представиха доста пиперлива пиеса, в която се разказваше за патилата на един неверен съпруг. След това се появи певец, който свиреше на лютня и изпълняваше тъжни напеви.
Щом вечерята завърши, музикантите в галерията засвириха весели мелодии. Чарлз се надигна, предложи ръка на кралицата и я поведе към средата на салона. Поклони й се почтително и двамата откриха танците. Скоро към тях се присъединиха и други двойки. Роуз трепереше от нерви. Знаеше, че ако Джеймисън или Джером я поканеха, нямаше право да им откаже.
Изпита безкрайно облекчение, когато Джеймисън се поклони пред лейди Ан и я помоли за един танц. Дамата се поколеба, но после се изправи.
— Пиърс… — промълви едва чуто тя и Роуз учудено се запита какво ли я бе уплашило. Ан разтърси глава, за да се овладее, и прибави бързо: — Пиърс, ти трябва да танцуваш с госпожица Удбайн.
— О, не! — извика уплашено Роуз.
Дефорт я изгледа остро, после хвърли бърз поглед към любовницата си, очевидно решен да изпълни желанието й въпреки недоволството си.
— Да вървим, госпожице Удбайн. — Това беше заповед, не покана.
Краката на Роуз трепереха. Не можеше да танцува с него, в никакъв случай. Не искаше да гледа в очите му, да усеща ръцете му… Но не знаеше как да откаже. Мъжът улови ръката й и я поведе към двойките, които вече бяха застанали едни срещу други.
Закъснях, помисли си уплашено тя. За какво ли беше закъсняла? Не можа да си отговори на този въпрос, но съзнаваше едно: днес беше започнало нещо, което не зависеше от волята й.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Пиърс се поклони учтиво и тя направи реверанс. Пръстите й докоснаха неговите, докато двамата се движеха в кръг.
— Трябваше да откажете да танцувате с мен! — изсъска ядно тя.
Мъжът вдигна изненадано тъмните си вежди.
— И какво, ако бях отказал?
— Поне щяхме да си спестим мъчението да си правим компания!
Пиърс вдигна рамене.
— Това е само един танц, госпожице Удбайн, нищо повече.
Роуз се усмихна прелъстително.
— Позволете ми една забележка, милорд. Тъй като никога не съм се сблъсквала с толкова отвратителна личност като вас, аз намирам този танц, колкото и безобиден да е, за твърде неприятен. Разбира се, за вас няма никакво значение какво мисля, тъй като имате прекалено високо мнение за себе си. Ако обаче сте чули нещо за желанията на баща ми, не се страхувайте! Не бих се омъжила за вас, даже да бяхте последният човек в кралството, защото предпочитам независимостта. Е, сега вероятно се чувствате по-малко заплашен, милорд?
Мъжът стисна пръстите й с такава сила, че тя едва не изпищя. Дали го беше ядосала или се забавляваше от гнева й?
— Наистина ли съм бил заплашен? Нямах представа за това, госпожице Удбайн. Не мога обаче да разбера защо сте убедена, че трябва да се защитавате.
— В никакъв случай! — изсъска сърдито тя. — Исках само да ви уверя…
— Нямам нужда от вашите уверения.
Ако стисна още малко зъбите си, сигурно ще ги счупя, каза си тя.
— Не можем ли да напуснем това място, лорд Дефорт?
Пак направи грешка. Не биваше да показва неловкостта си, защото той искаше да я види как страда.
— Нима благородническата титла не означава нищо за вас?
— Нищичко — отговори предизвикателно тя и вирна брадичка. — Копнея само за деня, когато корабът ще вдигне платна към Вирджиния. Може би ние там наистина сме провинциалисти и почти диваци, както ни наричат англичаните, но хората в колониите оценяват човека според делата, сърцето и душата му, а не според някаква си титла, случайно дадена му по рождение.