— И не забравяй какво ти казах, стара жено! — проговори предупредително Бет. — Ако питието ти не направи онова, което господарят желае, ще увиснеш на въжето. — Ала в думите й нямаше убедителност. Тя нямаше търпение да напусне това ужасяващо място.
Мадам Бони се ухили и вдигна костеливия си пръст към лицето й.
— Не ме заплашвай, момиче! Знаеш ли коя е най-лесната магия? Да повикаш смъртта! — Тя се закиска зловещо и Бет хукна да бяга.
Денят, в който се състоя излетът, беше един от най-красивите есенни дни, които Роуз беше виждала досега. Кралят и кралицата, които се гледаха нежно като млада влюбена двойка, водеха компанията през гората. Ловците подгониха и убиха много елени. Чарлз улучи саморъчно едно от животните с добре прицелена стрела. Роуз установи, че непогрешимият лорд Дефорт не му отстъпва по нищо.
Тя яздеше редом с италианския астроном Лионело Триолио, едър, строен и красив мъж. Тъмната коса и блестящите кафяви очи привличаха погледите на дамите. Откакто й помогна да се качи на седлото, Роуз четеше в погледа му неприкрито възхищение. Двамата продължиха пътя си заедно и тя слушаше с интерес обясненията му за движението на звездите по небето и за лунната светлина. Чуждестранният му акцент й харесваше.
Архитектът се казваше Джейсън Падрик, ученик на сър Кристофър Рен, и беше много забавен. Той имаше руса коса и дружелюбни лешникови очи, които също светеха от възхищение, докато наблюдаваше Роуз. Освен това към групата се присъедини лорд Самюъл Нюборг, млад граф от Йоркшир. Мъжете се надпреварваха да спечелят вниманието на Роуз и тя се забавляваше чудесно, макар че Джеймисън не се отделяше от нея.
Само едно разваляше приятния ден — присъствието на Дефорт. Тя усещаше пронизващия му поглед и винаги, когато вдигнеше глава, срещаше подигравателните сребърносиви очи.
По едно време той насочи коня си право към нея.
— Събрала сте цяла тълпа обожатели, госпожице Роуз. Я да видим — един граф, един архитект, един звездоброец! Тези бедни хорица лежат в краката ви като палета и се молят за няколко трошички от красивата ви ръчица.
— Бихте ли се погрижили за собствените си дела, лорд Дефорт?
— Нима ще ми забраните да изпитвам съжаление към тези нещастници, които предизвиквате така дръзко?
— Те ще го преживеят, сигурна съм.
— Може би да, а може би и не. — Той я гледаше съвсем сериозно. — Имате ли представа какво им причинявате? О, може би сте наясно със силата си и се наслаждавате на бурните чувства, които будите в сърцата на мъжете.
— Нищо подобно не правя — възпротиви се тя, едновременно ядосана и уплашена. — Просто харесвам компанията на тези джентълмени и съм на мнение, че заслужавам малко разнообразие, след като се запознах с толкова ужасни хора. Те са отзивчиви, учтиви, цивилизовани…
— Нима не разбирате, че те искат съвсем други неща, а не сериозни научни разговори? Вие ги изкушавате като една напълно узряла ябълка, Роуз. Само като погледна блясъка в очите ви…
Младата жена преглътна мъчително. Трябваше да запази самообладание. Не можеше да последва първоначалния си импулс и да заудря с юмруци по гърдите му. Тя го изгледа презрително и вдигна вежди.
— Какво толкова ви смущава в мен, лорд Дефорт? Флиртовете са нещо обичайно в кралския двор. Може би има нещо, което желаете, но се страхувате, че бих могла да го подаря великодушно на други?
— Нещо, което желая? — Мъжът се усмихна надменно. — Скъпа ми госпожице Удбайн, забравяте, че говорите с херцог Уъртингшиър. Когато искам нещо, аз просто си го вземам.
— О, забравих, че сте великият Дефорт! Само че аз съм на друго мнение. Както вече споменах, благородническите титли не ме интересуват. Властта, милорд, идва от сърцето. Когато искам нещо, аз го получавам.
— Госпожице Удбайн, вие сте възхитително същество. Едно крехко малко момиче, което мисли, че светът му принадлежи. Ако поискате да се омъжите за мен, ще го направите ли?
Сърцето й биеше болезнено. Съзнаваше, че го предизвиква, но не можа да устои на изкушението.
— Ако пожелая, ще го направя, сър. Но не се бойте! Никога в живота си не съм срещала толкова нагъл и надменен тип — със или без титла. Предпочитам да се омъжа за маймуна!
Когато жребецът му се изравни с кобилата й и ръката му падна на рамото й, тя трепна уплашено.
— Аз ли съм нагъл? — В изражението му имаше толкова настойчивост, че бузите й пламнаха. Той го усеща, каза си ужасена тя. Сигурно беше, че той усещаше странната горещина, която пламваше в тялото й при всяко негово докосване. Въздухът помежду им буквално вибрираше.