— Спокойно, мила, спокойно — пошепна отново той и тя усети устните му до ухото си. Последва лека целувка по шията, която я изпълни с нова нежност. — Не се бори с мен… — След малко мъжът се раздвижи в нея, бавно и предпазливо и тя усети отново парещата горещина в слабините си.
Дъхът й спря. Болката продължаваше, но някъде дълбоко в нея се надигна нещо друго, могъщо и завладяващо. Виждаше над себе си очертанията на фигурата му, изрисувани в злато от слабото сияние на огъня. Той напрягаше мускулите си и непрекъснато ускоряваше ритъма. Постепенно болката отслабна и бе заместена от този нов, сладостен копнеж. Роуз навлажни с език пресъхналите си устни и се отдаде на чудото, което възникна и се разпространи в тялото й. Тя затвори очи и се остави изцяло на чувствата си. Отново я връхлетя онази странна магия и тя се понесе към върха на насладата, за да се слее с мъжа, който беше предизвикал тези чувства. Той проникна дълбоко в нея, потрепери с цялото си тяло, извика и остана неподвижен.
Това беше сън…
Сън, който й тежеше физически. Сън, който бавно се отдели от нея, но ръката му остана върху гърдите й, тежка като стоманено оръжие. Сън, който я изтощи докрай и върна пронизващата болка.
Очите й се затвориха. Или през цялото време бяха останали затворени? Тя не знаеше какво е видяла, помнеше само среброто, което сега премина в мрачна сивота. След малко потъна в черен мрак.
Сякаш беше минала цяла вечност, когато Роуз се събуди. Чу силно чукане. Като че ли някой удряше с юмруци по дървената врата. Тя имаше чувството, че е била на дъното на пропастта и сега трябваше да си проправи път към светлината. Ала не намери сили да се раздвижи. Това проклето вино, помисли уморено тя. Оттам бяха мъчителните болки в главата и тази отвратителна летаргия…
Тя продължи да лежи неподвижно, без да може да се изтръгне от обятията на съня, усещайки само болезненото пулсиране в слепоочията си. Много пъти беше пила вино, но никога след това не се беше чувствала толкова зле. Опита се да раздвижи крайниците си и простена от болка. Между краката си усещаше отворена рана.
Изведнъж усети, че някой се раздвижи в леглото до нея. Сърцето й заби като безумно. Господи, тя не беше сама, до нея имаше мъж! Огънят в камината беше угаснал и Роуз се разтрепери от студ. Едра, мускулеста ръка обгръщаше талията й, кракът на мъжа беше преметнат върху бедрата й. От гърлото й се изтръгна тих вик. Това не беше сън. Тя лежеше в чуждото легло — и знаеше с кого е прекарала нощта.
Дефорт! На вратата отново се почука, прозвуча добре познат мъжки глас:
— Какво става с вас, приятелко, защо не отговаряте? Време е за ставане! Наближава обяд. Добре ли сте?
Вратата се отвори с трясък и Роуз бе обзета от студен ужас. Кралят! Чарлз я погледна и спря като закован на прага.
— Аз… Моля да ме извините! — заекна смаяно той.
Дефорт притисна ръце към слепоочията си и се изправи. Роуз усети нарастваща паника. Той беше съвсем гол и очевидно не се чувстваше по-добре от нея.
— Ваше величество — прошепна смаяно той и зарови пръсти в косата си, за да намали пронизващата болка.
— Ще поговорим по-късно — успокои го бързо Чарлз и погледна изпитателно Роуз. Младото момиче отговори отчаяно на погледа му и се опита да каже нещо, но от устните й излезе единствено задавено хълцане. Само ако можеше да потъне в земята, още сега, в този миг!
Без да каже нито дума повече, кралят излезе от стаята. Едва сега Дефорт се обърна към жената до себе си.
— Какво? Вие? — Той скочи като опарен и се огледа смаяно.
Това е неговата стая, каза си уплашено Роуз, а аз лежа в леглото му. Дрехите му бяха захвърлени на големия стол пред камината, мечът му беше облегнат на стената. Мъжът се олюля и се залови за рамката на леглото. Обзет от див гняв, той стисна здраво зъби. Започваше да разбира какво се е случило.
Погледна отново Роуз и в очите му имаше такава омраза, че тя изпищя тихо и се сви в другия край на леглото. Много й се искаше да скочи и да избяга от стаята му въпреки голотата си.
Беше го сравнила с кон, магаре и елен, но сега й приличаше на разярен лъв.
Мъжът застана пред нея и тя видя трептенето на мускулите по ръцете му, свитите юмруци, заплашително смръщеното чело. Очевидно полагаше огромни усилия да се сдържа, за да не я удуши.
— Господи! — прошепна задавено той. — Какво ми причини!
— Аз? — Тя скочи като ужилена и се хвърли като фурия върху него, решена да му издере очите. — Аз! Мръсник! Защо не се запиташ какво ми причини ти?