Пиърс стисна здраво зъби, за да не даде воля на гнева си. Чарлз искаше от него нещо невъзможно. Вероятно не можеше да постъпи по друг начин. Под кралския покрив беше извършена несправедливост и жертвата имаше право да получи обезщетение. Кралят щеше да вложи всичките си сили, за да защити момичето.
— Впрочем, Роуз Удбайн твърди, че ме мрази и се отвращава от мен — процеди през зъби той. — Заяви ми, че предпочита да се омъжи за маймуна.
Чарлз махна с ръка.
— Сигурен съм, че ще преодолее враждебността си. Тя също знае, че повечето бракове се уреждат от чужди хора.
— Боя се, че няма да се примири.
— Разбира се, че ще го направи, след като аз й заповядам.
— Но, Чарлз, аз не мога да забравя какво се случи през нощта!
— Аз не искам да забравите. Само ви моля да постъпите, както изисква почтеността.
Пиърс преглътна мъчително. Добре, той щеше да се ожени за американката, да я затвори в провинцията и да хвърли някъде ключа.
— Желанието ви е заповед за мен, Ваше величество — отговори твърдо той.
— Много се радвам. — Чарлз стана и се обърна към слугата си. — Повикай отец Мартин и донеси документите, които съм подготвил. Аз ще ви оженя за госпожица Удбайн вместо баща й. Слугата ми Деймън и лейди Бауър ще бъдат свистели на венчавката. Церемонията ще се състои тази вечер. Време е да доведете булката, Пиърс.
— Искате да я доведа тук и да се оженя за нея още тази вечер? — Дефорт не можеше да повярва на ушите си.
Чарлз беше уредил всичко още след вестта за изчезването на лейди Ан. Защо беше това бързане? Защото бащата на Роуз заемаше важно място в колониите и защото имаше много пари. Чарлз беше предпазлив крал и искаше да запази короната и главата си. Затова беше готов да ожени приятеля си за дъщерята на влиятелния колониален търговец. Пиърс прехапа устни. Значи тя щеше да стане негова жена. Винаги на разположение… Той бе загубил любовта си, но страстта оставаше. Дали я желаеше? Или изпитваше див гняв? Той погледна краля и се изправи.
— Е, Ваше величество, позволете ми да доведа очарователната си малка годеница. — Той направи дълбок поклон и излезе от кралските покои. Как ли щеше да изглежда като младоженец, особено в сегашното си душевно състояние? Спря насред коридора и избухна в луд смях. Вече знаеше защо Чарлз е изпратил за Гарт. Старият прислужник трябваше да подготви всичко за първата брачна нощ.
Усилията му бяха напразни. Гарт трябваше да си замине за имението. Пиърс не можеше да остане нито ден повече в кралския двор. Щеше да се ожени за Роуз и да я отведе в замъка си. Ако беше участвала в заговора, тя щеше да се радва, че е получила желаното, и да води живот на съпруга с всичко, което се включваше в това понятие!
Роуз прибра в раклата и последната от роклите си и приседна на края на леглото. След злокобния лов тя не излизаше навън, защото не искаше да се среща с кралските придворни. Тъгуваше за Мери Кейт. Тревогата за вярната й приятелка и прислужница й тежеше като камък. Кралят й бе обещал да я намери и хората му бяха тръгнали да събират сведения. Ако се съдеше по последната информация, Мери Кейт се намираше на борда на един от корабите, които плаваха към колониите — докарана там в безсъзнание и представена за болнавата стара леля на един от пътниците.
Джером и Джеймисън бяха обмислили плана си до последната подробност. А Дефорт имаше наглостта да я обвини, че им е съучастница! Тялото й трепереше като в треска. Не, сега нямаше да мисли за него. Един от стражите й беше казал, че тази вечер от лондонското пристанище ще отплава кораб за колониите. Целта му беше Джеймстаун във Вирджиния. Роуз беше твърдо решена да си отиде в къщи — със или без кралското разрешение.
Тя стана, за да потърси слуга, който да свали багажа й в двора. Ала когато отвори вратата към коридора, видя тъмна фигура, гордо изправена и толкова заплашителна, че тя неволно отстъпи крачка назад. Дефорт! Той я последва в стаята и унизителният спомен за нощта се върна в съзнанието й.
Погледът на мъжа падна върху раклите край стената.
— Нима искате да ни напуснете, госпожице Удбайн?
— Махайте се оттук!
Опрял ръце на хълбоците си, мъжът направи няколко крачки към нея. Тя отскочи назад и в очите й блесна омраза.
— Какво ви става, по дяволите? — попита гневно той. — Нищо не съм ви направил.
— Нищо не сте ми… — започна тя, но гласът й отказа. След малко изкрещя възмутено: — Веднага излезте оттук! Как смеете да се явявате пред очите ми! Не искам да ви видя, никога вече! Мислех, че съм го казала достатъчно ясно.