Господи, как ли е бил измъчван! Сърцето й се сви от болка, но лицето й остана каменна маска.
— Този кораб е английски — проговори ледено тя.
— О, да, знам. — Той се приведе към нея, опря се на резбованата рамка на леглото и сложи ръка на рамото й. Роуз потръпна, сякаш беше усетила върху кожата си студено желязо. — Знаех, че си на борда. — Блясъкът в сребърните очи я накара да потрепери от желание и тялото й се събуди за нов живот. — Освен това корабът е мой.
— Какво искаш? — попита с измамно спокойствие тя.
— Какво искам ли? — Мъжът се изправи, устните му се разкривиха в саркастична усмивка и острието на сабята отново се опря в шията й.
Роуз на помръдна.
— Да. Какво искаш?
Острието се стрелна надолу и разряза остатъците от корсажа й. Роуз стисна зъби, за да не изпищи.
— Онова, което иска всеки добър пират — отговори провлечено той. — Богата плячка. Кораби с целия им товар и заложници. И отмъщение.
Острието беше точно срещу лицето й. Роуз го блъсна настрана и мъжът се изсмя тихо.
— Ти си глупак, Пиърс Дефорт! — изсъска ядно тя. — Хората, които те предадоха, продължават да си живеят спокойно в Англия. Ако беше поне малко по-умен, щеше да проумееш, че съм невинна!
— Веднъж вече повярвах в твоята невинност — отговори студено той. — И платих скъпо и прескъпо за глупостта си.
— Ти просто не искаш да чуеш истината. И все пак ти обещавам, че няма да издам тайната ти и няма да разкажа на никого кой е в действителност Убиецът на дракони.
— Много си великодушна!
— Остави ме да се върна при баща си и…
— Ти да не си полудяла?
— Той ще ти плати добре. Нали току-що ми каза, че държиш много на богатата плячка?
— И на отмъщението си. Ти си станала още по-сладка, скъпа.
Той имаше намерение да си отмъсти — на нея! Роуз скочи на крака и го погледна възмутено. Много й се искаше да му зашлеви един хубав шамар. Този мъж правеше грешка след грешка! Още при първата им среща я бе преценил погрешно.
— Ти нямаш право…
— Напротив! — Мъжът я привлече към себе си и за първи път от цяла вечност насам тя усети отново стройното, мускулесто тяло, силата, за която беше мечтала в сънищата си, трудно сдържания му темперамент. Опита се да се изтръгне от прегръдката, но не успя.
— Винаги си била своенравна — заговори почти нежно той. — Но този път изключителният ти инат няма да ти послужи за нищо. Може би някой ден ще ти подаря свободата, но това ще стане само ако се уморя да си отмъщавам. И в никакъв случай няма да взема откуп.
— Копеле! — изплака безпомощно тя.
— Точно така, Роуз. И копелето ще се отнесе с теб, както заслужаваш. Освен това ще се върна в Англия и ще поискам сметка и от съучастниците ти. Обещавам.
— Ти си луд! Не можеш да се върнеш в Англия. Ще те обесят.
— Каква е разликата дали ще увисна на бесилката за убийство, което не съм извършил, или защото съм станал пират? Повярвай ми, отмъщението си струва всеки риск. Имаше време, когато само мисълта за отмъщение ме поддържаше жив. Засега обаче ще почакам. Имам и друга работа. Не се бой, скъпа, ще се върна скоро. — Той й обърна гръб и закрачи към вратата.
— Жалък негодник! — извика подире му тя. — Нямаш право да ме държиш в плен!
Той се върна бързо при нея, сграбчи я за раменете, хвърли я на леглото и падна отгоре й. Роуз се извиваше отчаяно под него и се опитваше да го удари, но той стисна китките й като в железни клещи.
— Не ме дразни, Роуз!
Младата жена преглътна напиращите сълзи и нарастващата потребност да му се подчини. Господи, как я замайваше проклетата му близост! Колко нощи беше лежала будна и беше страдала от страшната загуба… Тя простена мъчително и стисна здраво зъби. Нямаше да се предаде — не и докато сърцето му беше пълно с горчивина и презрение.
— По дяволите, ти нямаш право… — повтори задъхано тя.
— Лъжеш се! — изсъска вбесено мъжът. — знам правата си. — Той впи гневен поглед в очите й, но ръката, която се плъзна по бузата й, беше изненадващо нежна. — Защо забравяш, че си моя жена?
— Нима бих могла да забравя? — прошепна измъчено Роуз.
— Разбирам те. Повярвала си, че си най-богатата вдовица в Англия, и сега ти е трудно да приемеш истината. Съжалявам, скъпа, но съм още жив.
— Глупак! — извика отчаяно тя. — Негодник!
— И все още твой съпруг. — Той скочи на крака и от устата му се изтръгна ядно проклятие. Обърна й гръб и силните рамене видимо се напрегнаха. Постоя малко, после отиде с големи крачки до вратата, отвори я и изчезна. Роуз се обърна настрана и се сви на кълбо. Да, тя беше негова жена. И го мразеше още от самото начало. А после го обикна като последна глупачка…