Пиърс огледа замислено любимата си стая, после се обърна бавно към мъжа, който току-що беше влязъл.
Джефри Дараунт — на ръст почти колкото него, с тъмни очи и кафява коса — беше роден в Брюге и беше служил като наемник в различни армии. Той дължеше живота си на Пиърс, който по време на една битка беше пронизал със сабята си неприятеля, който тъкмо се готвеше да му пререже гърлото.
По-късно Пиърс доведе интелигентния, честен до мозъка на костите си мъж в Англия и го направи своя дясна ръка.
— Капитанът на „Лейди Феър“ е потеглил на запад — съобщи Джефри. — Скоро след като напуснал Лондонското пристанище, настигнал „Янси“. Екипажът потвърдил, че прислужницата на вашата съпруга наистина се намира на борда и е на път към Вирджиния. Морето било много бурно и той не посмял да я вземе със себе си. Чаках на пристанището и когато получих тази вест, побързах да ви я предам.
— Носиш ми добри вести — засмя се Пиърс. — Джеймисън Брайънт е подъл негодник. — Той говореше открито пред Джефри, защото приятелят му познаваше благородническия кръг, в който се движеше. — Да не говорим за Джером! Понасях го само заради Ан. Но сега…
— Камериерката е жива и здрава. Сигурен съм, че Джером няма да стори нищо лошо на собствената си сестра.
Пиърс не беше толкова уверен в братската обич на Джером. Знаеше, че момъкът е жаден за пари и власт и гори от нетърпение да получи семейните имения. Той беше готов да посегне на живота й, макар да знаеше, че ще му се наложи да отстъпи част от наследството на съпруга.
— Какво друго откри? — попита глухо той.
Джефри поклати глава.
— Засега най-полезното сведение е онова, което получихте вие, милорд, в малката кръчма южно оттук. Гостилничарят спомена за трима ездачи, които набързо поискали храна за из път и после препуснали в посока към Ламанша.
— Все пак нямаме представа накъде са отишли. — Пиърс скръсти ръце на гърба си и отново се загледа през високия прозорец. Никога не се насищаше да наблюдава меко закръглените хълмове, зелените ливади и гори, безкрайните поля с пшеница и далечната линия на хоризонта. Имението му беше само на един час път от Лондон, а до Ламанша се пътуваше много часове.
Изведнъж Пиърс видя непозната фигура в дълга наметка с качулка да препуска към гората. Ездачът спря коня и хвърли бърз поглед през рамо. Ездач ли? По дяволите, това е жена ми, каза си той, ядосан и едновременно с това развеселен.
— Прощавай, Джефри, ще се върна след малко.
Той изскочи навън, спусна се по каменната стълба и се втурна към оборите. Махна с ръка на притичалия коняр и каза:
— Ще се справя сам, приятелю. — После откачи сбруята на Беоулф от обичайното й място на стената. — Херцогинята ли излезе преди малко?
— Да, милорд, каза, че иска да разгледа земите ви.
Земите! По-скоро се е интересувала от корабите, които ще отплават към колониите.
— Прощавайте, ако съм направил някоя глупост, милорд — продължи страхливо момъкът.
— Не, не бива да се обвиняваш — усмихна се Пиърс. Защо я подцених, прокле се наум той. За да не губи време, той не оседла коня си, а само му метна юздата и го възседна. Жребецът усети нетърпението на господаря си и препусна в галоп към портата.
Преднината на Роуз беше значителна, но той имаше предимство, защото познаваше терена, а и тя не знаеше, че е преследвана. Много скоро Беоулф прекоси полето и навлезе в гората. Гъстите храсталаци го принудиха да намали скоростта. Отчупените клони му сочеха пътя, поет от жена му. Той продължи под хладните тъмнозелени сенки и най-после я откри. Беше спряла на една полянка, за да се ориентира.
Когато чу тропота на конските копита, Роуз изпадна в паника. Без да погледне назад, тя смушка кобилата си и полетя в галоп.
— Своенравна малка глупачка! — промърмори с усмивка Пиърс и се втурна да я преследва. Едрият жребец настигна без усилие малката кобила.
— Ще се убиеш! — изкрещя Пиърс и препусна редом с нея. Тя се извърна и го погледна със страх. В същия момент уплашената кобила се втурна право напред, без да обръща внимание на огромните дървета, които препречваха пътя й. Роуз беше най-добрата ездачка, която беше виждал някога, но в тази ситуация не можеше да стори почти нищо, за да обуздае полудялото животно.
— По дяволите! — изрева той, грабна я с две ръце и я изтегли на гърба на жребеца си. Кобилата продължи бесния си галоп, но Беоулф спря послушно. Всичко щеше да бъде наред, ако Роуз не се отбраняваше с всичка сила срещу прегръдката му. Двамата полетяха към земята и Пиърс се приземи по гръб на твърдата земя. Роуз падна върху него.