Тя изглежда невинна като ангел, каза си Пиърс, загледан като омагьосан в красивото й лице. Копринената коса се стелеше по раменете, голите гърди се издигаха и спускаха неравномерно над златния брокат на роклята. Той усети отново властната магия, която се излъчваше от нея. Толкова лесно беше да забрави страшните заплахи, които беше изговорила — обещанието, че той ще си плати за сторената й несправедливост…
Само да знаеше какво мисли и чувства тя, какви тайни са скрити в изкусителните смарагдовозелени дълбини на очите й!
Ароматът на рози се смесваше със свежата миризма на тревата. Пиърс не можа да устои на желанието си и мушна ръка под полата й.
Роуз се разтрепери като в треска.
— Не можем тук…
— Разбира се, че можем — засмя се той.
Тя се надигна и се огледа страхливо на всички посоки. Пиърс я притисна отново върху жакета си и целувката му задуши протестите й. Ръката му се плъзна нагоре, помилва копринените чорапи и остана дълго върху голите бедра. Скоро намери меките кичурчета, покриващи венериния хълм, и проникна навътре. Щом откри центъра на женствеността й, той започна да я милва с ритмични, възбуждащи движения.
— О, Господи! — прошепна задавено тя. Ранимостта й му подейства невероятно възбуждащо. Пиърс вдигна бързо копринените поли, отвори панталона си и се сля с жена си. През полуспуснатите си клепачи тя отговори доверчиво на погледа му, обви с ръце шията му. Той чуваше ромона на потока, усещаше хладния бриз по сгорещените си бузи, слабите слънчеви лъчи между листата, вдъхваше упойващата миризма на земя. Заобиколен от шумовете на природата, той се любеше с Роуз в жаден, задъхан ритъм и тя го придружи с готовност в сладкия рай на екстаза.
Когато всичко свърши, Пиърс се отдели от нея, затвори панталона си, приглади полите й. Никога преди не беше изпитвал тази сладостна отдаденост. А тя? Дали все още искаше да го види обесен или разчекнат между четири коня? Или най-после се беше променила? Колко му се искаше да знае какво става в главата й! Дори когато му се отдаваше, тя оставаше горда и независима. Вероятно това се дължеше на живота, който беше водила в колониите.
Изведнъж Пиърс чу как някой се покашля дискретно в края на гората. Роуз скочи от мястото си, завърза с треперещи пръсти корсета си, а той побърза да я наметне с жакета си.
— Нали ме убеждаваше, че това кътче земя ти принадлежи — промърмори обвинително тя.
— Това е само Джефри — отговори той, но тревогата й не намаля. Пиърс се надигна, подаде й ръка да стане и забърза към верния си слуга, който чакаше търпеливо до големия си сив кон.
Роуз се уви в жакета и безпокойството й нарасна. Много й се искаше да узнае какво е довело тук Джефри. Лекият ветрец, досега толкова мек и приятен, изведнъж й се стори леденостуден. Двамата мъже разговаряха оживено и тя ги наблюдаваше страхливо. Пиърс смръщи чело, после изруга. Обърна се и се втурна към Беоулф, който беше завързан в другия край на полянката. Едва когато видя кобилата, си спомни за съществуването на жена си.
— Погрижи се за лейди Роуз, Джефри! — извика през рамо той, метна се на коня и препусна към замъка.
Как смееше да се отнася така пренебрежително към нея. Бузите й пламнаха от гняв. Дори не си направи труда да й обясни какво се е случило.
— Милейди… — проговори учтиво Джефри.
— Мога да се погрижа за себе си. — Тя мина покрай него с високо вдигнати рамене, отиде при кобилата си, но не издържа и се обърна: — Какво се е случило, Джефри?
Мъжът пристъпваше смутено от крак на крак.
— Джефри!
— Не знам дали…
— Не смейте да твърдите, че не знаете за какво се отнася! Нали затова дойдохте!
Мъжът въздъхна и се предаде.
— Не би трябвало да ви го казвам, милейди…
— Но аз трябва да знам! — извика невъздържано тя.
— Преди малко научихме, че лорд и лейди Брайънт са се скрили в близост до Дувър.
Роуз спря да диша. Измамният рай, в който беше живяла през последните дни, се разпиля на късчета. Пиърс беше отишъл да търси Ан. Скоро щеше да я види отново и да си спомни колко я обича. Освен това щеше да се опита да убие Джеймисън.
— О, Господи! — прошепна безсилно тя. — Защо му казахте?
Като видя сълзите в очите й, Джефри изпита безкрайно съчувствие.
— Аз му служа — отговори тихо той. — Не можех да не му кажа.
Роуз се опита да потисне хълцането си.
— Той ще намери бегълците и в гнева си ще забрави всяка предпазливост.
— Аз ще го придружа, милейди, кълна ви се, и ще му помагам с всички сили. Опитайте се да се поставите в неговото положение! Той трябва да се увери, че лейди Ан е добре… — Джефри млъкна уплашено.