Според него двамата си подхождаха отлично.
Ан беше красива, с добро положение в обществото, темпераментна и с остър език. Двамата бяха в интимни отношения от доста време и той често се питаше защо още не я е завел пред олтара. Сам не знаеше защо продължаваше да се колебае. Може би причината беше в живота, който беше водил досега. Все още не можеше да свикне с мисълта, че ще се установи завинаги на едно място.
Не, решението му беше твърдо. Нямаше смисъл да се запознава с дъщерята на Удбайн.
Срещата стана в Хемптън, където Чарлз беше установил двора си и организираше лов след лов. Пиърс пристигна с известно закъснение. Беше купил малка флота и сделките го задържаха в Лондон. Шестте кораба бяха добре оборудвани и скоро щяха да започнат да му носят печалби. След като свърши работата си, той се спусна с корабчето по течението на Темза и щом пристигна в Хемптън, отиде в оборите, за да провери дали Беоулф1 е оседлан. Петнадесетгодишният първокласен арабски жребец беше негов верен спътник и двамата бяха преживели немалко приключения. Пиърс скочи на седлото, помоли слугата да му обясни къде ще се състои днес кралският лов и препусна в луд галоп.
Над есенно обагрената гора се синееше безоблачно небе. Пиърс навлезе между дърветата и се наслади на лекия вятър, който галеше бузите му. Изведнъж някой изскочи от храсталака в края на пътеката, точно пред краката на Беоулф.
Лордът дръпна светкавично юздите, за да спре коня си, но сблъсъкът беше неизбежен. Жребецът изцвили тревожно и се вдигна на задните си крака, коланът на седлото се скъса и Пиърс се свлече на земята. За да не бъде стъпкан, той се сви на кълбо, хвърли се настрана и се претърколи към храстите. Косата му стана цялата в листа и съчки, дрехите му се изцапаха, влажен студ проникна чак до кожата му. Беше попаднал в студен горски поток. Гневът му лумна с дива сила. Толкова битки беше преживял и никога не беше падал от коня, а сега някакъв идиот го беше хвърлил от седлото насред кралската гора.
Когато се изправи, той видя личността, причинила падането му, да се приближава и чу нежен, в същото време невероятно дързък момичешки глас:
— Можете ли да се движите, сър? Или да повикам дворцовия лекар?
Разбира се, че можеше да се движи! Да не би да й беше заприличал на немощен старец? Пиърс стисна колене, седна в плиткия поток и изтърси водата от шапката си.
Неловкото му положение очевидно не стресна ездачката. Тя продължаваше да седи на седлото спокойна и самоуверена. Кестенявочервената й коса, увита на кок на тила, блещукаше златна под тъмния балдахин на гората. Няколко немирни къдрички обграждаха лице със съвършена красота и Пиърс се почувства странно привлечен от непознатото момиче. Безупречна кожа с цвят на слонова кост, розови бузи, малък прав нос, пълни устни и блестящи смарагдовозелени очи. Облечена в тъмнозелено кадифе, възседнала черна като катран кобила, младата дама приличаше на горска нимфа, неземна и привлекателна — и напълно невинна, макар че носеше цялата вина за злополуката.
След прибързаната си постъпка Роуз Удбайн съвсем не беше толкова спокойна, колкото се стараеше да изглежда. Тя също беше закъсняла за лова, защото се задържа в стаята на придворните дами, макар че не слушаше оживените разговори за геройствата на Чарлз, а мечтаеше за родината си. Тя харесваше кралската двойка и се наслаждаваше на живота в двора, но копнееше да се върне във Вирджиния. Толкова отдавна беше заминала. Така й се искаше да препуска отново по хълмовете, да лежи в тревата на брега на реката, да усеща по кожата си галещия бриз на топлите летни нощи.
Трябваше да забрави така желаното пътуване за дома. Миналата седмица, още докато беше в училището си извън Лондон, получи вест от баща си, в която й се заповядваше да отиде в кралския двор. Роуз знаеше много добре какво се искаше от нея.
— Аз тръгнах от нищото — обясняваше й възбудено той, докато обикаляше с бързи крачки красивата си колониална къща. — И работих до изнемога. Но всичко щеше да бъде напразно, ако не бях срещнал прекрасната ти майка.
Роуз не помнеше много добре майка си, помнеше само, че косата й ухаеше на зелени поля и цветя. Тя беше починала при опита си да дари Ашкрофт със син, малко след петия рожден ден на дъщеричката си.
Може би Удбайн беше сключил този брак, за да подобри общественото си положение, но той обожаваше жена си и след смъртта й не се ожени отново, като погреба дори надеждата си за син и наследник. Вместо това се посвети изцяло на дъщеря си и сега упорито преследваше целта да й създаде завидно положение в аристократичните кръгове.