Мисис Мълет бе емоционална натура и разцелува Кловис.
Никой нямаше вина за това, че на следващия ден се изля дъжд като из ведро, който превърна пикника във фантастична невъзможност. Никой нямаше вина и за това (беше просто малшанс), че времето следобед се оправи, и то достатъчно, за да изкуши мистър Пенрикарди да излезе, яхнал за първи път Ирландеца. До стопанството на Локиър двамата не стигнаха: портата на градината към свещеническия дом бе наскоро пребоядисана в прост ненатрапчив зелен цвят, ала допреди година-две беше бяла, а Ирландеца не бе забравил, че е имал някога навика да прави енергичен реверанс, да се вдига на задните си крака и да извива рязко встрани специално на това място. След изпълнението на тези акробатични номера мистър Пенрикарди не се нуждаеше повече от услугите му, тъй че Ирландеца нахлу в градината и под овощните й дръвчета попадна на един пуяк в кафез. По-късно посетители на градината откриха кафеза почти невредим, ала от пуяка бе останало съвсем малко.
Мистър Пенрикарди, донякъде позашеметен, страдащ от натъртване на коляното и други по-дребни контузии, благодушно обясни злополуката със собствената си неопитност по отношение на конете и селските пътища и позволи на Джеси да го излекува с ласкавите си грижи; след по-малко от седмица той бе напълно възстановил здравето си и формата си на голфиграч.
В списъка на сватбените подаръци, който местният вестник отпечата след около половин месец, при бракосъчетанието на мистър Пенрикарди и Джеси Мълет фигурираше и кафяв ездитен кон, именуем Ирландец, подарък от младоженеца за младоженката.
— Което сочи — каза Тоби Мълет, — че не е разбрал нищо.
— Или — отвърна Кловис — че обича да прави подаръци.