Выбрать главу
И. Но кой до мен ще се докосне — в лъвска свита? Изваяна, кого да гледам тук с възхита, ти виждаш моят поглед как търси райски кът, щом само си припомня за щедрата ти гръд.
К. О, жалка жертва на съдбата, о, невинна!
И. За себе си цъфтя, за себе си — пустинна! Разбрахте го, градини от рядък аметист, зарити в мъдри бездни, слепящи с блясък чист, злата незнайни, склад за светлина антична под онзи мрачен сън на глината първична, кристали, подарили най-звънките лъчи на чистите бижута на моите очи, метали, в младостта на къдрите ми дали фатален блясък и талази натежали. А ти, жена родена в лукави времена, за пещери сибилски, за тяхната злина, за смъртен пак мълвиш! — чрез който от потира на роклите ми с дъх на сласт ще заизвира оная бяла тръпка на мойта голота; предсказвай, че лазурът на хладните лета, под който истински разголва се жената, щом види моя свян, по-тръпен от звездата — е смърт!                         О, как обичам аз ужаса да си все девствена, в кошмара на своите коси, та в ложето по здрач изпъната — влечуго — с ненужната си плът да не усещам друго, освен студа блещукащ на твоя бледен зрак, ти, вече мъртва, мъртва, но като девствен сняг, о, нощ на белота студена, безчовечна! Самотната сестра ти чуй, о, сестро вечна! Към тебе ще се вдигне копнежът ми — с една мечтана от сърцето, тъй рядка бистрина. Сред моя роден край аз виждам всичко вяло и всичко кланя се пред мъртво огледало — о, идол! — отразило сред своя спящ простор, Иродиада с ясен, елмазно-ясен взор… О, сетна прелест! Да, сама съм, чувствам вече.
К. Смъртта ли блазни те, царице?
И.                                                         По-далече от мен, старице клета, за всичко ми прости, и затвори спокойно прозорци и врати, че смее се отвън небето серафично, а мразя дивния лазур!                                         Вълни ритмично полюшват се там, долу, ти знаеш има свят със свод зловещ, огряван от онзи взор злорад — Венера, бляскаща по здрач между листата: аз там отивам, там…
                                        Но запали в палата светилниците, нека под свещите пълзи ненужно злато — ручей с най-странните сълзи и…
К.                 Вече?
И.                                 Сбогом! Ти ме мамиш, голо цвете на устните ми.                                 Аз очаквам гласовете незнайни; или бедно на тайнства — вик след вик — размятай свойте вопли и онзи стон велик на детството, че сам усещаш в своя блян ти как вече пръсват се студените брилянти.

III. Хвалебна песен на Свети Йоан

Слънцето с неземна слава слави отдиха и с лава гаснещият вече ден         е нажежен
чувствам сякаш по гръбнака плъзват сенките на мрака тръпки в унисон с една         студенина
и главата ми изскача съгледвач самотен в здрача сред тържествената нощ         с политнал нож
както разрив тя веднага стъпква го и края слага на раздора стар с плътта         но в самота
от смирение опита да упорства да опита с поглед чист да полети         към висоти
все натам където зима вечна над света въззима глетчери от белота         и самота
но в кръщението бяло озарено от начало чисто с поздрав съкровен         се взира в мен

Информация за текста

© Кирил Кадийски, превод от френски

Stéphane Mallarmé

Hérodiade, 1869

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Стефан Маларме. Поезия

Второ преработено и допълнено издание

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактор на първото издание: Стефан Гечев

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-034-X

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

Stéphane Mallarmé. Poèsies

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14855]

Последна редакция: 2010-01-07 15:15:00