— Мрази ме! — подканата й бе неустоима. — Искам да ме мразиш.
Танцът ни бе грозен, но и тъй красив. Болката бе сладка, ала така горчеше. Кръвта ни оцветяваше всичко — от виковете и смеха до потта и плача. Аз я пронизвах, а тя ме галеше, аз я милвах, а тя ме дереше.
Вече не се чудех кой пръв ще свърши — тя престана да бъде така енергична в галопа и разбрах, че почти я бях убил, но и моите рани изглеждаха жестоки.
Тя се отпусна, но не падна, а полетя. Усмихна ми се, по изкривеното от рани лице виждах небивал копнеж. „Тя съм аз“, мина ми бегла мисъл. После тялото й се стопи, изчезна, а смехът й — тънък, фин като пух — разреждаше раните ми със солен нектар от радост, скръб, а може би покой. Озърнах се боязливо и се срещнах пак с полето, достовете, трупа на дядо и онази далечна гара. Виждах я по-близо, вдигнах саковете и продължихме напред. Вървяхме тихо, с хрущящи стъпки по земята. Другите мърмореха нещо, ала не на мен. Разговаряха помежду си. Единият ме посочи и спомена нещо за нараняванията ми. Пак усещах болка, но това не пречеше. Под обезобразената голота тялото ми стенеше доволно, че се е нахранило с чувства, на които не бе подлагано досега. Нервите ми почти бяха атрофирали, но тя — онова крехко момиче, което… — ме бе излекувала от физическото безчувствие и вътрешната агония.
— Ще пътуваме с теб — предложи един от тях.
— Да, защо не — обади се друг.
Обля ме облекчение. Нея трябваше да мразя, за да имам, или да обичам, за да я нямам. Тях щях да ги имам до себе си и във влака — по пътя към тунела. Заедно можехме да изскочим от едната дупка и да се мушнем в другата.
Единствено успях да им благодаря и след това продължихме напред.
Късчета мисъл подскачаха в главата ми — връщах се пак и пак при момичето, изживявах отново омразата. Тази прекрасна омраза, която може би беше обич.
Докато вървяхме аз отново чух телефонен звън. Но това не беше тя. Буците звъняха наоколо и приятелите ми ги вдигнаха.
За тях. Това бяха техните половинки.
Какво щяха да изберат — да мразят или да обичат? Да чувстват или просто да съществуват, без реално усещане?
Приятелите ми изчезнаха, но обещаха, че ще се върнат. След малко. Може би.
Аз продължих напред с двата сака. Щях да ги чакам. Там, в къщурката под сводестия здрач на догарящата вечер.
Не мина много време и се озовах до влаковите релси. Подуших старо, сухо дърво и погледнах плахо към гарата. Споменът за молбата „Мрази ме!“, с която момичето ме бе прелъстило, се изместваше бавно от напрежението в главата ми; напрежение, породено от липсата на сигурност, от непознатото и чуждо бъдеще.
Влязох в схлупената постройка и бързо притичах до гишето, където зад малко, мърляво прозорче ме гледаше млад униформен служител.
— Един билет, моля — рекох и когато той ми го подаде не се учудих, че преди това не ме попита за къде ще пътувам. Сложих хартийката при покойния ми роднина. Той щеше да я пази.
Бръкнах в джоба си и тогава разбрах, че ръката ми не потъва в плата на дрехите ми, които отдавна не носех, а в плътта — някъде малко под лявото ми зърно. Не усещах болка, но ми се догади… Погледнах към банкнотата, която бях извадил от тялото си и видях, че в пръстите си не държа пари, а изсъхнало свито сърце. Явно униформеният се почувства длъжен да ме успокои с едно налудничаво обяснение.
— То вече не ти трябва — рече. — Пък и така ще мразиш по-лесно.
Пое го през една пролука под прозорчето и някъде го прибра. Подаде ми сранен предмет — плосък ахатов камък с тъмен цвят.
— Аз… — вместо да довърша, машинално напъхах („Рестото“, мина ми през ума) камъка в дупката, от която бях измъкнал сърцето си и след това вдигнах двете чанти, за да може да ги види. — Това в багажното ли да го отнеса?
— Какво носиш вътре?
— В едната е трупът на дядо, а в другата имам безполезни вещи.
— Взимай ги с тебе. И побързай, че влакът тръгва.
Излязох и видях локомотив с един вагон след себе си. Кога беше дошъл? Не го бях чул — нито писък на спирачки, нито предупредителен сигнал, че приближава гарата. Сега просто си стоеше там — на единствения коловоз, с фарове, зареяни към планините.
Качих се и внесох багажа си в първото купе. Беше некомфортно и задушно; нямаше никой, но и не очаквах да има. Кой друг би поел такова пътуване към себеотричането? Въпросът ме подсети за приятелите ми, които последно видях сред полето. Седалките завибрираха и разбрах, че влакът потегля. Скочих към прозореца и с надежда погледнах навън, където светът бе започнал да тича. Гарата отмина, отминаха и няколко сгушени в старостта си храсти и ето, че съзрях приятелите ми — бързаха към гарата, но бяха твърде далеч и нямаше да успеят.