Почудих се дали да не извикам на машиниста да спре, но много добре знаех, че на този влак машинист няма… А приятелите ми добиха по-ясна форма и видях, че са съвсем същите като преди — дрехите седяха по телата им непокътнати, нямаха рани, не изглеждаха уморени. Те бяха избрали обичта.
— Това е цената — прошепнах и бях сигурен, че са ме чули. — Това е цената. Вие пожелахте различен път, който аз няма да извървя с вас.
Те спряха да тичат. Само гледаха към набиращия скорост влак.
„Искам да ме мразиш“ — думите й отекнаха в купето, въпреки, че изскочиха не от устата, а от съзнанието ми.
Потреперих и се отдръпнах от прозореца, но желанието ми да седна и да се отпусна се изпари. Докоснах гърдите си с ръка и тялото ми въздъхна от болка. Кръвта се бе спекла и приличаше на посипан, залепнал барут. Не усещах туптенето на новото си сърце, но дълбоко в мен знаех, че там, където отивам това няма да ме тревожи.
Отново подадох глава навън и за последен път обърнах поглед назад, към предишното ми съществуване. Сред уморената тежест на схлупената гара мъждукаха светлини и сенки. Някъде там се гушеха старите ми мемоари — те се отдалечаваха от мен тъй бързо, че чувах свистенето им покрай ушите си. Някъде там бяха и приятелите ми — криви форми на скръб и болеж от загубата на нещо така скъпо. Някъде там се носеше грубата миризма на гниещи надежди, на гниеща история — не исках и да си помислям дори за дъжда, който би отмил боклука, но с него би отмил и спомена. А къде беше момичето, дали някъде бе оживяло? Намерила ли е някой по-добър свят, където да изживее своите мечти пълноценно? Но мисълта ми за нея също губеше очертания и желанието ми беше просто още веднъж да я прегърна, както преди, да се вкопча, да вдишам от пълнотата й. Но я оставих и обърнах гръб на всичко предишно.
Влакът бучеше, ритмично се клатушкаше и пъшкаше като сърдито животно; ставите му скърцаха, мутрата му често изпускаше по някой провлачен писък (едно закъсняло предупреждение може би?). Вече гледах напред — към това, което идваше насам. Готов бях да се отпусна и да забравя всичко. И го направих. Това бе нещо съвсем ново: да не съм обременен от износеното, протрито чувство за позната тривиалност. Напред се ширеше разчертан мрак, по който подскачаха хаотично контури. С всяка нова секунда тези очертания се проясняваха. Различавах гъста гора, нагъната като изстрадал човешки мозък. Гората бе разсечена на две от пътя на железницата и хълмът нагоре още повече приличаше на оголен череп с махнат капак. Двете черни полукълба заспало се полюшваха от теченията на вятъра. А горе, на върха… Там идваше краят на пътуването. С усмивка посрещнах мисълта за края, който беше начало. Горе бе пещерата, в която щеше да влезе влака, а с влака щях да вляза и аз. Знаех ли какво има от другата страна? Може би не исках да знам и просто щях да се оставя на инерцията от собственото си бягство.
Затворих очи и си представих, че съм сляп. Купето се клатеше и ръмжеше. Бях сам, но не за дълго.
Тъмнина. Щеше да стане още по-гъста. Но след това щеше да премине и (Боже, каква прекрасна мисъл!) аз… Аз щях да прогледна.
Отново.