Макар че не го съзнават, хората, които са взели рохипнол, се превръщат в автоматони, лишени от съзнание, задръжки и разум. Всичко човешко в тях е приспано. Буден е само звярът и неговите страсти. Те не отговарят за действията си.
Всъщност те са опасни.
6
Като се изключат няколкото скъпи апартамента около вътрешния вестибюл, „Рафълс“ представлява огромен лабиринт от коридори със стаи от едната страна и градини от другата. Чан Джин разположи подкрепленията си до асансьора и последван от двама от хората си, хукна покрай вратите с месингови табелки, на които бяха написани имената на величия, бивши гости на хотела — Чарли Чаплин, Ава Гарднър, Андре Малро.
В този час на денонощието Сингапур беше тих. Дори да имаше шум, през дебелите стени, грамадните многолистни палми и преплетените увивни растения нямаше да се чуе нищо, освен забързани стъпки върху лакирания дървен под. Този хотелски анклав още живееше в двайсетте години — не шеметното американско десетилетие, а по-скоро златната ера на аристократични пътешествия, времето на непретенциозни пътувания с бавните самолети „Кюнард“, епохата без Си Ен Ен и с малко на брой вестници, когато благородниците са отсядали в хотели, където портиерите са наричали жените „мемсахиб“ и тържествено са им се покланяли.
Чан разкопча кобура. Подчинените му извадиха пистолетите си и ги хванаха с две ръце. Обикновено Чан държеше оръжието с една ръка. Това даваше шанс на мишената и правеше нещата по-интересни. Макар че тази вечер едва ли щеше да бъде интересно. Жертвата щеше да бъде уморена от пътуването и непредпазлива. Всичко щеше да свърши бързо. Дори нямаше да е забавно.
Той спря, промъкна се зад ъгъла и внимателно огледа пустия коридор. Сингапур беше твърде удобно място за човек с неговата професия. Всичко беше автоматизирано, следено с камери и с няколко изключения — например самият Чан — контролирано. Ако искаш да намериш някого, само трябва да проникнеш в базата данни на правителството. Там имаше информация за жилища, автомобили, хотелски резервации. В общество, което наблюдава всичко, лесно можеш да откриеш онова, което търсиш.
Например Тафт, който беше отседнал в апартамент 201 в най-отдалечения край на сградата. Уединена част на хотела. Тиха. Но не за дълго.
7
Джак сложи паспорта си до портфейла и затвори куфарчето. Макар че според всички доклади Сингапур беше страната с най-ниска престъпност в света, куфарчето щеше да прекара нощта на пода, под леглото му. „По-добре да взема мерки, отколкото после да съжалявам“ — помисли той, както винаги предпазлив. Докато се обръщаше към леглото, Джак забеляза вратата на апартамента. Не си спомняше дали я бе заключил.
Вероятно не. Пиколото бе излязло. Брендито бе съблазнило Джак и… „Не, сигурен съм, че не заключих.“
Той превъртя валчестата дръжка и я дръпна. Както и очакваше, вратата се отвори широко. Но най-неочакваното беше, че в коридора стояха трима мъже с безмилостни лица. Единият от тях бе вдигнал юмрук. Държеше някаква карта и се готвеше да потропа на вратата. В ръцете на другите имаше предмети от синкава стомана с дула, ръкохватки и спусъци. Джак беше леко пийнал, много дрогиран и не знаеше какво става, затова не избра подходящите думи:
— Здравейте. Аз съм Джак Тафт. Какво мога да направя за вас?
И в следващия миг лежеше по лице върху килима. Имаше съвсем смътен спомен как се озова там. Някой го завъртя. Чу се заповед. Извиха ръцете зад гърба му. Вкараха го в стаята и после… го повалиха на пода. Дали някой го бе ритнал през краката? Не беше сигурен. Но чувстваше болка.
Единият от мъжете безуспешно се опитваше да сложи нещо около китките му.