— Тук е сержант Тай. Аз съм при портиера на хотела. Той казва, че мъж, който прилича на заподозрения, е взел такси само преди няколко минути.
Чан стигна до края на коридора. Искаше му се там да има нещо, което да удари. Но нямаше.
„Детайли“ — помисли. Случаят вече не беше единоборство, а екипна работа, полицейска процедура, изискваща точност и детайли. Той се завъртя.
— Коя е таксиметровата компания?
Чан чу сержант Тай да подсказва на портиера, който явно не си спомняше точно.
— „Тибс“? „Комфорт“? „Ситикаб“? „Стар“? „Стар“, сър. Той е сигурен.
Чан погледна вляво. На пода бяха разпръснати парчета от строшено огледало с позлатена рамка в стил рококо. Проклетото нещо беше безценна антика, вероятно незаменима. И това беше най-малката от поразиите. Той тихо изруга. Истинско бедствие. За което можеше да обвинява само себе си.
— Портиерът видял ли е номера на таксито? — изръмжа той.
— Не, сър.
Чан изсъска от отчаяние.
— Ти там, в компютърната зала, как се казваш?
— Полицай Сюзан Лим, сър.
Една от младите компютърни специалистки, помисли си и се намръщи. Не обичаше много ченгетата, които работеха зад бюрото, но сега се нуждаеше от помощта им.
— Добре, Лим. Чу ли какво каза сержантът?
— О, да, сър. Следя такси на компанията „Стар“, сър. Номерът е 782.
По радиопредавателя се чуха едновременно два гласа.
— Портиерът не е сигурен, сър. Може би таксито на Тафт е било 782, но може и да не е било.
— Това е достатъчно. Къде се намира кола 782, Лим?
Чан лениво преброи дупките от куршуми в несъмнено скъпия паркет на пода и на стените. Под краката му хрущеше мазилка от разбитите стени. Тази част на хотела щеше да се нуждае от основен ремонт, преди отново да започне да приема гости. А това щеше да бъде скъпоструваща катастрофа в сферата на връзките с обществеността за сингапурското правителство. Което мразеше Чан Джин. И отдавна го чакаше да се провали, за да го…
— На Ню Бридж Роуд, сър. Според компютъра шофьорът превишава ограниченията за скоростта.
— После ще го глобим — изръмжа Чан. — Къде на Ню Бридж?
— На север от Кампонг Бахру Роуд.
Той познаваше квартала.
— Свържи се с централния диспечер, Лим. Искам всички патрулни коли в района да се включат в преследването. Спрете извършителя… заподозрения, преди да стигне до магистралата.
— Не е необходимо, сър — рече Сюзан Лим. — Изпратих сателитно съобщение до таксито, сър. Колата е близо до Главното управление на полицията, затова казах на шофьора да…
Гласът й заглъхна. Чан стисна зъби. Компютърната магьосница бе решила да прояви инициатива. Жалко. Винаги беше жалко, когато някое от ченгетата зад бюрата си напъхаше носа в истинската полицейска работа. Чан се опита да говори спокойно:
— Какво става, Лим?
— Таксито свърна вдясно по Темпъл стрийт. Спря и…
Гласът й беше озадачен.
Чан положи усилия да овладее гнева си. Проклетата жена не бе проявила достатъчно разум, за да разпореди блокиране на пътя. Вместо това беше направила нещо, което щеше да доведе до провал.
— Какво има? Хайде, Лим, какво става?
— О, боже! — прошепна Сюзан.
Търпението му се изчерпа.
— По дяволите! Говори, Лим!
— Сър… — заеквайки каза тя. — Ами… таксито изчезна, сър.
— Какво искаш да кажеш? — много бавно попита той.
— Няма го на екрана. Изчезна от компютърната карта.
Седем минути, двайсет и девет секунди, откакто Джак спи.
Едва не се събужда. Намира се точно под повърхността на съня. Шумът и врявата са го издигнали там. Чува ужасния трясък на пистолетен изстрел в празно пространство. Стържене на метал, търкащ се в камък. Писъци. Уплашена жена. Съскане на пара. Вряща вода от експлодирал радиатор. Пронизителни писъци. Джак мисли, че трябва да се събуди. Но един глас там, на прага на съзнанието му, го предупреждава, че сънят е по-добрият избор. В будното състояние той ще намери съзнание и спомен. Най-добре е още да не го прави. Нека събитията следват своя ход. Спомените ще дойдат, но нека това да не става толкова скоро. Пък и всичко е само сън, Джак.
2.
Ню Йорк
1
Независимо дали бяха големи или малки, всички компании смятаха за свой дълг да правят скучен живота на служителите си.