И това неизбежно се случва в заседателните зали.
Те са подземните затвори на американския административен живот, уединени помещения, предназначени да изолират обитателите си от външния свят и следователно да ги имунизират срещу ненужно разсейване. Тези зали нямат прозорци, осветени са с неонови лампи и са звукоизолирани. Приличат на стаите за разпити в полицейските участъци. Неизменно обзаведени с дълга маса и столове, които не се прегъват под удобни ъгли, заседателните зали задължително имат бяла дъска в единия ъгъл и изход в другия. Някъде встрани винаги има шкаф с евтини маркери, показалки, резервни крушки за аспектомата и други необходими материали. Върху шкафа са сложени пластмасови чаши, пакетчета захарин, сметана на прах и една-две кани с отвратително кафе. Може да има и един-единствен телефон — уред, към който прозяващите се обитатели на залата след два-три часа съвещание поглеждат с копнеж с надеждата да иззвъни и някой да съобщи, че са необходими другаде.
Но напразно.
Ежеседмичният ритуал, който Гейбриел бе задължена да изтърпи, беше уникален в областта на журналистиката. Целта на съвещанието беше да даде възможност на редакторите и на репортерите да изложат идеи за бъдещите си статии. Другата, макар и необявена цел, беше да се осигури форум за намеци, клюки, злословия и унищожаване на личности.
Гейбриел ненавиждаше административната политика. Тя беше репортер. Проучваше разни проблеми и пишеше статии. За това я биваше и това искаше да прави. Бе достигнала най-високото стъпало на стълбата на амбицията. И повишението, което можеше да я сполети (не дай боже!), щеше да я изстреля в редиците на управата, да я направи редактор, не автор, и да я принуди да проверява репортажите на други хора — съдба, по-лоша от смърт.
Гейбриел мразеше политическите игри и притежаваше усет какво трябва да разследва и какво не, затова смяташе тези съвещания за губене на време. Тя седеше потънала в мислите си, драскаше в бележника си и мечтаеше.
Отново за Джак Тафт. Колко е сексапилен и привързан към нея. Привлекателен. Романтичен и похотлив — определено пагубна комбинация.
„Този мъж не е подходящият, нали? — помисли тя. — Тогава защо се превърна в проблем?“
Гейбриел нямаше намерение да се обвързва с него. Той беше само един от хората, от които бе взела интервю. Нещо за международния товарен воден транспорт. Скучна история. Скучен мъж. Но какво друго можеше да се очаква от един директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване? Особено от такъв, който се хвали, че това е най-скучната работа в Америка.
Но Джак беше професионалист и знаеше всеки досаден факт и цифра в скучния свят на международния превоз на стоки. Затова, когато следващия път редакторите й повериха статия за транспортния бизнес, тя пак му се обади. Той много й помогна. След няколко седмици Гейбриел отново му се обади, този път без определена причина.
И после пак.
И така нататък.
Започна да го кани на обяд — отначало един-два пъти месечно, после всяка седмица. Скоро вече го смяташе за свой приятел. Но журналистите нямат приятели, само източници.
Но Тафт влезе в живота й. Стана й приятел и много скоро — много повече от приятел.
Гейбриел се запита какво намира в него? Защо прекарваше времето си с него, когато можеше да бъде с… ами, с онзи тип мъже, с които обикновено прекарваше времето си.
Тя беше перспективен журналист от престижно списание. Средата й бяха кабинетите на изпълнителните директори, а обичайните събеседници — магнатите, обитаващи горните етажи. Гейбриел се движеше в обкръжението на мъже с много пари — там, където беше властта. А хората казват, че властта е най-силният афродизиак.
Бог й беше свидетел, че имаше много предложения. Шеметните, делови дни на осемдесетте години бяха отминали и за корпоративните царе вече не беше модно да ги виждат с манекенки с безизразни погледи, хванали ги под ръка. Но с преуспяващи, способни жени? О, това вече беше съвсем друг въпрос. Такива жени се търсеха. Гейбриел можеше да избира от множество богати и влиятелни мъже. И се бе изкушавала да го стори. Изборът на подходящ покровител можеше да направи чудеса за кариерата на един репортер.
Но тя избра Тафт.
И още не знаеше защо.
Може би защото той беше малко загадъчен. Журналистите трудно устояват на загадките, а Тафт беше направо озадачаващ.