След като го опозна, се оказа, че той съвсем не е скучният, говорещ монотонно човек, за какъвто се представяше. Напротив. Джак беше изключително умен, един от най-умните мъже, които Гейбриел познаваше. Тя интервюираше интелигентни хора всеки ден и можеше да даде преценка. Тафт стоеше високо в класацията по интелигентност. Той беше остроумен, проницателен и притежаваше творчески способности. Но беше вицепрезидент, човек, който се хвалеше, че е най-скучният от скучните и най-мудният от мудните.
Интересно!
Освен това Джак твърдеше, че предпочита компромиса и избягва риска. Това, разбира се, беше пълна глупост. Гейбриел знаеше, че нещата, с които Тафт се занимава, са политически експлозивни проблеми, с каквито никой обикновен директор няма да посмее да се залови. Но Джак го правеше. А после, сдържано и омаловажаващ приноса си, той говореше така, сякаш не бе сторил нищо и заслугите са на друг. Все едно искаше да скрие способностите си от всички, може би дори от себе си.
Още по-интересно.
Пък и беше приятно да се разговаря с него. Но само ако темата не беше свързана с живота и работата на Джон Грегъри Тафт. Попиташ ли го за книги, музика, театър, котки — каквото и да е — той беше остроумен и провокативен. Зададеш ли му личен въпрос, Тафт млъкваше като риба, сменяше темата, отиваше в тоалетната, спомняше си, че трябва да се обади по телефона, и отбягваше отговора, и това я вбесяваше.
Тафт беше загадъчен и наистина й влезе под кожата. Защо такъв умен човек се преструваше, че е едва ли не немощен? Защо не се перчеше с интелекта си, а го криеше? Защо винаги последен си признаваше заслугите, пръв поемаше вината и никога не се стремеше да доказва достойнствата си?
Репортерите следователи обожават загадките.
И може би именно заради това Гейбриел харесваше Тафт.
„Да — разсъждаваше тя. — Разкрих загадката. Знам защо е такъв. И, по дяволите, сега го обичам… харесвам го още повече. Или не? Така ли е? Заблуждавам ли се? Имам предвид, дали той някога ще се промени и ще престане да се прави на глупак? Не мога да живея с мъж без самочувствие, нали? Искам да кажа…“
Съвещанието мудно продължаваше. Гейбриел си задаваше въпроси, на които не можеше да отговори, и не следеше обсъждането.
2
— Гейбриел?
Тя бе потънала в мислите си. „Все още мога да го зарежа. И друг път са го оставяли. Тафт има опит в това отношение и…“
— Госпожице Дън, ако обичаш.
Гейбриел вдигна глава и се изчерви. Начело на масата седеше Джонатан Харли Сътън, основател, издател и главен редактор на списание „И Пи Ес“. Той се намръщи. И за това, разбира се, беше виновен Тафт, не Гейбриел.
— Мой ред ли е?
— Точно така. — Гласът на Сътън беше леденостуден. За разлика от останалите присъстващи в залата той гледаше сериозно на тези съвещания. — Чух предложения да публикуваме материали за Канада, нашия северен приятел, за бъдещето на източноевропейската валута и за перспективите за освобождаване от данъци на фондовете в Латинска Америка и сега очаквам да препоръчаш най-малко една тема за статия, която няма да накара читателите ни да умрат от скука.
Гейбриел погледна бележника си, където не бе записала нищо, и каза две думи — същите, които преди няколко дни бе изрекъл Джак.
— Митнически злоупотреби.
Сътън се вторачи в нея.
— Избягване на данъци? Моля те, кажи ни каква светлина можем да хвърлим по въпроса, така че да шашнем онези подлеци от „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“?
Намеси се най-неприятният глас, който Гейбриел познаваше. С превзет британски акцент и раболепен.
— Напълно съм съгласен с Джонатан. Дребните мошеници са скучно четиво.
Гейбриел го изгледа гневно. Мръсно копеле! Тя бе казала предварително на Саймън Бъртън върху какво работи и бе получила одобрението му. Гаден мръсник!
Но това и можеше да се очаква от нечовешки противния Саймън. С изключение на гнусните му малки зъбки той изглеждаше като образец на мъжествен англосаксонски благородник. Саймън беше напаст в живота й. Освен това за съжаление преди време й беше любовник.
— Поне имайте учтивостта да ме изслушате.
Тя произнесе думите бавно, като наблягаше на всяка една от тях.
Сътън се наведе напред.
— Казвай, Гейбриел.
— Предполагам, че най-малкото, което можем да направим, е да ти дадем възможност да си кажеш цената — обади се Саймън.