Филипинецът. Чан се замисли за него. Филипинците бяха храбри като лъвове, ако бяха зад гърба ти и имаха оръжие, но страхливи, когато застанеха лице в лице с теб. Освен това не си търсеха белята извън границите на родната си страна.
„Но този тип го направи. Заедно с шибания тайландец“ — разсъждаваше Чан. Това бяха лунатици, които с радост натискаха спусъка. Осемдесет процента от тежките престъпления в Сингапур се извършваха от гастролиращи тайландци.
Тайландец и филипинец, двама проклети чужденци, внасяха престъпност в страна, която не толерираше такива неща. Поредната шайка чужденци, направили фаталната грешка да опитат да уронят престижа на Сингапур, бяха неколцина американски мафиоти от клона Веразано. Това се случи преди десетина години. Една нощ, в най-отдалечения североизточен край на острова, Чан бе предоставил останките им на крокодилите.
Мълвата се разнесе. И чуждестранните гангстери започнаха да отбягват Сингапур.
Тогава какво правеха онези двама главорези в неговия град?
Нямаше отговор на този въпрос. После щеше да разсъждава върху тази загадка. Сега трябваше да мисли за изключително неприятния факт, че са строшени антики на стойност десетки, ако не и стотици хиляди долари, в хотел, забележителност на града. Нямаше как да го потули. Гостите щяха да забележат пораженията. Нещо по-лошо, едно ченге беше убито, бяха откраднати полицейски оръжия, безмилостен престъпник се разхождаше свободно по улиците и самият Чан Джин, любимецът на медиите, беше унизен по изключително срамен начин.
Истинска катастрофа. Чан не се вместваше в образа на любезния, мил сингапурец, какъвто властите се опитваха да внушат на външния свят. Сигурно щяха да го отстранят от работа за известно време. Сега имаха основанието, което им бе необходимо. Ако Тафт бързо не бъдеше изправен пред правосъдието, кариерата на Чан щеше да приключи.
И нещо още по-важно — Тафт го бе унизил и го бе опозорил пред пресата, обществеността и собствения му екип. Имаше само един начин Тафт да заплати за този грях. Да умре. При това много скоро.
А това можеше да се уреди.
Но първо Чан трябваше да го намери.
Къде ли бе отишъл? Към кого ли би се обърнал за помощ?
Той се замисли: „Да. Към кого? Подземният свят на Югоизточна Азия е покровителстван пазар. Нашите престъпници не обичат чужденци да бракониерстват на територията им. Освен ако не вършат бизнес с някой местен, гастрольорите като Тафт изчезват заедно със сутрешния отлив. Но Тафт не е глупак. Той сигурно има посредник, упълномощен и официален представител в Сингапур. И аз се обзалагам, че знам кой е“.
По Кей Сионг. Последният по рода си в Сингапур. Единственият оцелял Тцунг-ли, важна клечка! Сионг беше единственият гангстер, който би могъл да има вземане-даване с човек като Тафт. И по една случайност беше единственият гангстер, който имаше куража да внася отвън наемни убийци. Носенето на оръжие в Сингапур се наказваше със смърт чрез обесване. Нацията гледаше на огнестрелните оръжия толкова сериозно, че дори за заплаха с пистолет играчка можеш да получиш пет години затвор.
Ето защо трябваше да е Сионг. Останалите сингапурски мафиоти бяха твърде страхливи, за да наемат платени убийци от чужбина. В това нямаше съмнение. Двете мъртви отрепки бяха пратеници на По.
Това до известна степен беше добра новина. Чан отдавна преследваше Сионг. Досега хитрият негодник успяваше да се изплъзне. Винаги имаше алиби. Или доказателствата бяха недостатъчни, или свидетелите изчезваха, или следователят безпричинно зарязваше разследването.
По Кей Сионг се измъкваше от правосъдието от повече години, отколкото Чан беше ченге.
Но може би този път нямаше да му се размине. Тафт беше изключително опасен престъпник. Такива като него зачеркваха Сингапур от маршрута си, освен ако не ставаше дума за нещо голямо. А големите неща бяха свързани с По. Чан се усмихна при тази мисъл. Арестуването на Тафт щеше да спаси кожата му. А арестуването на Сионг и на Тафт щеше да бъде върхът в кариерата му.