Чан не можеше да се сдържа повече и се изсмя на глас: „По дяволите! Ако хвана и По, и Тафт, ще ми дадат медал. Божичко, как ще се ядосат шефовете!“.
3
На не повече от петнайсет километра североизточно от мястото, където озадаченият Харолд Лиунг слушаше гръмогласния смях на шефа си, „Джейд Лейди“ леко се поклащаше по вълните в пристана на сингапурския бряг Пасар Рис. Яхтата беше дълга двайсет и два метра, струваше дванайсет милиона долара, имаше два двигателя „Детройт Дизел“ с две хиляди конски сили и бе обзаведена с всичко, което можеше да се купи с пари.
По Кей Сионг можеше да си купи каквото поиска, макар че за съжаление някои неща не се продаваха.
Той беше слаб, с тесни рамене и с изискани маниери. Малцина можеха да познаят годините му — вече седемдесет и три, макар да изглеждаше на не повече от шейсет. Единственият белег за напредналата му възраст бяха няколкото бръчки на лицето и известна умора, която понякога засенчваше живите му очи.
Така беше и в този безсънен час.
По стоеше на мостика на „Джейд Лейди“, пиеше черен китайски чай от старинна чаша и внимателно слушаше незаконно притежавания полицейски радиопредавател. Както винаги беше облечен в подбран с вкус черен копринен костюм, безупречно ушита памучна риза, лъскави мокасини „Джон Лоб“ и яркочервена вратовръзка с черен дракон. Вратовръзката бе направена от четиристотингодишна тайландска коприна, по седемдесет и пет долара метъра. Наскоро овдовяла жена бе дала на По плата — макар и с нежелание — като частична компенсация за дълговете от хазарт на нещастния й покоен съпруг. Оставаше значителна сума. Жената имаше петгодишен син. По беше убеден, че тя все някак ще намери парите.
Но най-важното не бяха парите, а принципът.
Същото можеше да се каже и за сегашното му притеснение. Сумата, изплатена му от американката — отстояваща своето, както всички западнячки се чувстваха задължени да правят — не беше толкова важна, колкото връзките, които гениалният й план бе направил възможни. Първият съюзник на По стана армията „Монг Тай“ — отблъскващо вулгарна, но безусловен лидер в бизнеса в Лаос, Камбоджа и Тайланд. А сега и Бандата на зелените, тайните, вечни управници на Китай, въпреки червените, бяха започнали преговори. Дори сдружението Санох, което беше по-преуспяващо от японската якудза, бе изпратило емисар за проучвателно обсъждане.
Но сега всичко бе изложено на риск заради некадърността на подчинените му.
По стисна устни. Като Тцунг-ли на Седемдесетте и осем дракона, последното велико в миналото сингапурско братство Чиу чоу, той не можеше да си позволи този гаф. Залогът беше твърде голям. Равновесието и редът трябваше да бъдат възстановени.
Но как? Всичко беше казано и направено, а нещата бяха ужасно объркани. Сингапурски полицай бе убит при изпълнение на служебния дълг. Това не се беше случвало от много години. Правителството щеше да търси отплата за тази грешка. Като се добавеха и опасният и непредсказуем Чан Джин, и обезпокоителният случай с куфарчето на господин Тафт и бягството му, положението можеше да се нарече трудно.
В миналото по-лесно се намираха решения на такива проблеми. После, когато британците си заминаха и Сингапур се колебаеше между независимостта и завладяването от страна на Малайзия, братствата Чиу чоу, преуспяващи триади и тонги, уреждаха деловите въпроси незабавно и откровено. Секира в гърба, труп, хвърлен под прозореца на противника, малък, незначителен расов бунт, разразил се в беден квартал — тези най-ефикасни в миналото методи сега за съжаление не действаха в общество, което не изпитваше угризения да премахва онези, които прибягваха до тях.
Нужни бяха други стратегии.
По вече бе заповядал да изфабрикуват доказателства, уличаващи тайванския синдикат А Конг в стрелбата в хотела. Бандата на зелените, най-върлият съперник на А Конг, щеше да оцени жеста и последвалото объркване на полицията можеше да му спечели малко време.
„В такъв случай — помисли си Сионг — остава Тафт. И безочливата госпожица Доналд, която явно не ми вярва и е направила нещо лошо с куфарчето на господин Тафт. Ако не се беше намесила, господин Тафт щеше да бъде премахнат, властите щяха да решат, че става дума за обикновен хотелски обир и всичко щеше да бъде наред. Но нейната прибързана постъпка — не първата от досадните й погрешни преценки — привлече нежеланото внимание на Чан Джин към онова, което би трябваше да е чисто делови въпрос. Горкият аз! Отново Чан Джин. През всичките тези години все той. Какво да правя с него? Чан е имунизиран срещу заповедите на неколцината ми останали съюзници в коридорите на властта. Да се отърва от него или от някой друг полицай е немислимо. И все пак залогът е твърде голям, за да му позволя да се намесва. А Чан ще го направи, освен ако не взема мерки. Омразата му към моето братство е толкова силна, че Чан никога няма да се умилостиви. Пък и не е човек, който може да бъде подкупен. Онова, което не може да бъде огънато, трябва да бъде пречупено. Но как? Няма лесно решение. Това е трудно, нееднозначно и опасно.“