Тя бързо щеше да напише статията за „Фиделити“. Веднага щом се върнеше. После щеше да се залови да разследва друга тема. Джак й бе подхвърлил идея. Само две думи. Не пожела да й разкаже подробности. Той никога не се впускаше в подробности. В края на краищата тя беше журналист, а той — лоялен изпълнителен директор и трябваше да внимава да не предизвика конфликт между различните интереси.
Конфликт на интереси? Замисли се върху израза. Нима Джак бе премълчал подробностите, защото се боеше от конфликт? Дали информацията, която й съобщи, не загатваше, че е открил нещо гнило за компанията му? Дали не намекваше, че отива на другия край на света, защото е надушил нещо нередно? Като новоизбран вицепрезидент той щеше да посети дистрибуторските центрове на „Ел Би Тек“ в Сингапур, Малайзия, Тайланд, Индонезия, Филипините и Тайван. Някои от тези държави бяха твърде рисковани. Ако там ставаше нещо съмнително, той можеше да се окаже в опасност.
Не, това беше глупаво. „Опасност“ бе последната дума, която можеше да се свърже с него. Той беше добър човек, страхотен любовник, уравновесен и разумен. Можеше да се разчита на него. При него нямаше изблици на емоции, нито непредсказуемо вълнение. И точно заради това й трябваха три седмици, за да обмисли взаимоотношенията им, разсъждаваше Гейбриел Дън, докато се качваше в самолета.
„Сърцата не се дават, а се печелят“ — бе писал Уилям Бътлър Йейтс, когото тя обожаваше, тъй като беше ирландка. И по този повод се запита дали обезпокоително скромният Джак Тафт я обича по този старомоден начин.
Не знаеше със сигурност. Трябваше да помисли. Нужно й беше време.
2
Тафт бе заминал. И Денис знаеше, че той няма да се върне. Хората в Сингапур щяха да се погрижат за това. Тя нямаше представа как ще го сторят. Беше все едно да се обадиш на работник от службата за изтребване на паразити. Мъжът в работен комбинезон се появява сутринта. Вечерта се връщаш от работа и мишката е изчезнала. Може би е мъртва или е затворена в малка клетка и измъчвана от учените в някоя лаборатория. По-добре да не знаеш подробностите. Единственото, което те интересува, е, че я няма.
Като Тафт.
Беше неделя следобед и в офиса нямаше никого. Денис Доналд седеше в малкия си кабинет, който смяташе за своя спирка в живота. Тя пусна съобщение по електронната поща. Номерът на полета на Тафт. „Сингапур Еър“. Час на пристигане — пет и пет сутринта. Хотел „Рафълс“.
Човекът, за когото бе адресирано съобщението, щеше да чака. Или хората, които работеха за него. Това нямаше значение. Резултатът щеше да е един и същ.
Денис отметна златисторусите си коси и си позволи леко да се усмихне. Устните й приличаха на шедьовър на пластичен хирург, но както всичко останало в нея бяха естествени и съвършени. Ядоса се на бавната реакция на персоналния си компютър. Ако тя, а не онзи тъпак Тафт, бе избрана за вицепрезидент на най-големия дистрибутор на електроника в света, първата й работа щеше да бъде да изхвърли тези антики „486“ и да ги замени с „Пентиум III“. Но Джак — както винаги муден и дребнав — бе настоял, че на никого в отдела не са необходими по-модерни компютри. По-добре било да не натоварват бюджета, да задържат старите машини още една година и да се придържат към изпитаното и надеждното. Това беше типично за Джак и защо се бе чукала с него толкова дълго, щеше да остане загадка.
Екранът на компютъра угасна. Денис прехапа устни, отчаяна от бавната му скорост. Е, да. Обикновените програмни продукти на „Ел Би Тек“ работеха безупречно на старомодните компютри. Но Денис имаше специални потребности, каквито никой друг нямаше, и персоналният й компютър „Ай Би Ем“ от 1991 година не можеше да ги задоволи. И за това беше виновен Тафт.
Чу се звън. На екрана се изписа:
КОНВЕРТИРАМ, КОНВЕРТИРАМ, КОНВЕРТИРАМ, ОБРАБОТВАМ, ОБРАБОТВАМ, ОБРАБОТВАМ, ЗАКОДИРАМ, ЗАКОДИРАМ…
Процедурата продължи сякаш цяла вечност. Преди да пусне думите й през кодиращия алгоритъм „Дифи-Хелман“, компютърът трябваше бавно да прегледа книгата за кодиране на съобщения. Обикновено се използваше роман, готварски рецептурник или туристически справочник и никой не можеше да разшифрова кода, ако не знаеше коя е книгата.
Тайният ключ на Денис беше „Втора книга на царете“. Компютърът избра текста за деня. „Човекът, който е сторил това, заслужава да умре.“